Йозеф Томан - След нас и потоп

— Какво има? Казвай бързо! — извика Волумния.

Той мълчеше и развързваше възела.

— Балб ни изпраща това — пророни с глух, не свой глас и започна да изважда туниките, маските, гримовете и центункула на Фабий.

— Къде е Квирина? — изкрещя Волумния.

Мнестер продължаваше мълчаливо да изважда разни вещи от вързопа. Пъстрите полички на Квирина за танците, панделките за косите й, сандалките.

Волумния избухна в плач.

Най-почитаната богиня бе Венера, най-висшето божество — златото.

Практичният дух на Авиола смеси двете божества: някакъв посредствен скулптор му направи Венера от чисто злато. И това изделие по вкуса на разбогателия простак стои върху висок пиедестал в триклиниума и свети като слънце, от което можеш да ослепееш.

Сенаторът се гордее с божеството, хвали се с него: тежи повече от две хиляди либри, струва повече от един голям дом за наематели.

Авиола заговорнически подмигна на скъпоценната статуя. „Няма как, златна моя красавице, трябва да се преместиш на Палатина. В императорския дворец няма да изглеждаш по-зле“. И ласкаво духна прашинка от пиедестала. После вдигна очи нагоре: „Знам, сияйна красавице, че не си за там, ама нали Марс ти е бил любовник! Хайде, помагай ни заради него да надвием колебанията на императора.“

Днес констелацията, както казват звездобройците, е най-благоприятна за нашите дела: от една страна, римският народ не се отказва от своите демонстрации, а от друга — страшните вести за нападенията на германците по имперската граница. И едното, и другото трябва да подействуват на Калигула.

— О богиньо! Подбутни това упорито магаре да тръгне най-после натам, накъдето ние искаме! Бъди милостива, златна моя красавице!

Приятелите на Авиола започнаха да се събират, за да бъдат тук преди идването на скъпия гост.

Когато се появи Хатерий Агрипа, всички млъкнаха. Сенаторските лица се изопнаха от съчувствие. Заобиколиха го, прегръщаха го. В гласовете им прозвуча нещо като дълбока тъга.

— Каква мъка е това за теб! Каква мъка е и за нас!

— Такъв надарен и благороден момък!

— Винаги ми е изглеждал прекалено замислен!

— Каква загуба за Рим, о богове!

— Кажи, скъпи, защо… защо направи той това?

Хатерий се отпусна тежко в креслото, притвори очи, но върху лицето му нямаше и следа от мъката, която може да изпита един баща при загубата на сина си. Римският благородник е винаги овладян. Пред очите му стоеше писмото, написано от сина му, преди да умре. „Обичах живота, татко. Душата ми сияеше като слънчев ден в твоите градини. Но ти, татко, превърна в мрак това сияние. И аз не виждах вече изход. Не мога да живея в един свят, в който няма нищо друго освен алчност, мръсотия и страх…“ Хатерий проговори:

— Той беше болнав, приятели мои. Беше наивен мечтател, прекалено детински по нрав за годините си. — Хатерий въздъхна. — Беше безволев момък. И малко поет. Жалко.

— Горкото момче! — въздъхна Авиола.

— Сега оставаш самотен — добави Бибиен.

Всички кимнаха съчувствено, без да съзнават, че в техния свят всеки е самотник.

— Рим прилича на настръхнал таралеж — каза Пизон, като влезе. — Настръхнал, чак страх да те хване.

— Срещу нас ли е настръхнал? — попита Авиола.

— Днес не. Днес е настръхнал срещу другиго. — Пизон вдигна с присмехулна учтивост очи към статуята на Калигула.

— Тези дрипльовци реват като полудели, всяка втора дума е ругатня! — рече Даркон. — Горкият ни император!

— Нека си реват. И подир мен ревяха. Според тях аз съм крадец и мошеник — обади се Бибиен.

— А пък аз — гнусен блюдолизец — добави Друз.

— Аз пък — кожодер и касапин на човешко месо — изсмя се търговецът на роби Даркон.

— Горкичките, ще си съдерат гърлата — иронично вметна Друз. — Днес вече пресипнаха. А утре, когато стадото им остане без овен — този комедиантски кресльо, — до един ще онемеят.

— А какво стана със смелия защитник на Фабий — Сенека? — попита Даркон.

Авиола силно се разсмя:

— Отиде в Баи да се лекува от уплахата си. — И като се обърна към Даркон, добави тихо: — Беше с единия крак в гроба. Калигула прие като лична обида това, че се зае със защитата на Фабий. По време на вечерята наредил на Херея да издаде заповед да го удушат още същата нощ. Но Цезония му казала: „Защо ти е нужно това? Той е охтичав. Лекарите му дават най-много още два-три месеца живот. Остави тая работа на Танатос.“ И Калигула се позамислил и заявил: „Права си, мила моя. Нека друг бог свърши това вместо мен!“