Николай Райнов: Богомилски легенди

Но тъкмо тогава познах голямата лъжа на всичко живо — и гордостта ми рухна, както рухва крехко строение на човешки блян. Истина ви казвам, синове Сатанаильови: познах, че съм нищо. И тогава тъкмо познах, че нищо не съм познавал дотогава. Защото разбрах, че там, дето свършва човешкото нищо — там започва вселенското Всичко. Това разбрах.

И станах като дете, а сърцето ми — като полски крин.

И разумях чак тогава гласа на мига — и в словата на времето разчетох тайни. И върнах се при людете с чевръста мисъл — и моето постигане възрасна и се затвърди като гранитна скала.

И видях людете под себе си — и скръб, дълбока скръб изпълни сърцето ми…

Като песъчинки морски ще се пръснат — рекох в сърцето си, — като песъчинки морски ще се пръснат — и следата им ще се загуби.

Защото без тояга се не тръгва в пустинята (вие знаете това) — и без стръв се не лови риба. Силният е тояга — и човекът, който може , е стръв. Но колцина са силни от людете? И колцина могат? А на небето има ангели. Те са готови да помогнат на слабите, но слабите трябва да се приближат до тях и да влезат в тяхната небесна светлина. Без това не може.

И разсъдих тогава в сърцето си, па казах: — да оградим стълп — и върхът му да стигне до Бога!

И сега вам вещая това.

Нека с мишци и сила изнесем победа над съдбините! И — без колебание да сградим стълп!

Защото — дето и да отидем после, навред от едно Слънце e бил извикан животът.

И ние, людете, сме като наровете: едната страна остава зелена, когато узрее другата. Към Слънцето е гледала узрялата страна: иде ли ви на ум това?

Та нека отвсякъде погледът се устремява с жад към Слънцето — към древното Слънце, — когато людете видят стълпа! И нека знаят, че не всичко живо е видимо. Над нас има ангели, за които още нямаме очи. Но те ни виждат и простират към нас ръце. А ние стоим — мъртви, като изваяния.

Аз, Алтотас, видях много. Видях бронзово-излени, червеноцветни истукани, които са загадка. Те бяха образи на Люде, по-силни от вас; образи на Мъже, които невидимо водят света — и го водят към Бога. От тия Исполини на духа иде всичко велико, що се вестява на земята. От тях са дошли огънят, буквата, числото, колелото, жезълът, длетото и молитвата.

И те говореха на душата ми. Говореха за силния, който умее да смуче щастие — и да яде болка.

Та нека в мъка и с поглед към върховното щастие сградим стълп! И алени гроздове от огън нека хвърлим с щедри шъпи по небето — та стълпът да стане кула на Светлината, — а нашата воля — опора на Слънцето!

Вам, синове на Сатанаиля — вам вещая това!

И нашият стълп нека стане мрежа на силния — и тояга на слабия!

— Аз казах!“

И когато свърши Алтотас, всички мълчеха. Защото сладко говореше той — и строго — и власт криеха думите му.

И почнаха веднага да градят стълп.

А когато биде сграден стълпът, възлезе Алтотас на върха.

И върхът се не виждаше.

И наречен бе стълпът Бетсемес , което значи — Дом на Слънцето .

И спа три нощи Алтотас навръх стълпа. А на третата нощ видя сън.

И ето — Мъж със светли дрехи дойде. И на главата My — чаша с кръв.

И онемя от страх Алтотас. А приближи се Мъжът — и потопи пръст в чашата, па намаза с кръв челото на Алтотаса.

И каза Мъжът Алтотасу:

„Блажен е този, който пръв мине през Земята и Седемте Бездни, защото пръв ще бъде Пазач на Дверите—и ще стане Стълп на Храма, отдето не ще излезе вече.“

И събуди се Алтотас, па записа видението и словата на Мъжа върху папирус. И пусна свитъка на народа.

И възнесе се до Трите Небеса.

И не го видяха вече.

…Живееха по онова време синовете на Хета — потомци на Сета и Каина. И силни бяха те. А като отиваха синовете Хетови при дъщерите на Каина, раждаха се исполини.

И град основаха исполините: името му Адма .

А основаха го при стълпа.

Но безумие изпълни душата на исполините, та грях извършиха — грях, от който затрепери земята, от край до край затрепери.

Мъртви извикваха те, бесове питаха — и в неестествено съитие влизаха с дъщерите Каинови, защото неутолима сласт пърлеше душата на исполините — и душата на жените им.

И с позор зацапаха сърцето си, като изпаднаха в противоестествен грях — а върху лицето си метнаха плащаница на безсрамие.

И забравиха те словата на Алтотаса, който огради стълпа, че това е стълп на Слънцето — и път на силния към Себе си.

И зарида земята от свян. И разтърсиха се от гняв планини и хълмове. Страшно беше. Но исполините не се плашеха. Защото умът им бе размътен от греха и залостена бе у тях вратата на страха от Бога. Тяхната сласт роди чеда, но не люде роди тя, а — маймуни, който приличаха на люде. Родиха се чудовищни подобия на мъже и жени.