Николай Райнов - Богомилски легенди

А пред Него лежеше мъртвец. И старци с бели коси стоеха. И пееха те мудно и замряло песни. В очите им светеше мир, а по тревожните бръчки на лицата им пълзеше опасение.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Ридания изтръгваха от душата скръбните звуци на песента им — и разнасяха мирис на свещена мирта н ладан.

И аз ги слушах.

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Виждах много пъти слънцето при изгрев. И гореше в него огромно Сърце, но не беше то сърце ни на бог, ни на смъртен. И кръвта ставаше лъчи — и капеше тая лъчиста кръв по земята — и никнеше вредом под нея живот.

И песни се носеха по въздуха — пълнозвучие на върховни светове, — пълнозвучие на много души, — напев на велико Сърце, запалено от обич на исполин.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Светло се носеха песните — радостно и бодро, — като червени пламъци на огромен пожар.

И аз ги слушах.

Думите им мълвяха за онова велико Сърце, чиято светла кръв облива Вселената.

…И проумях тогава думите на певеца от Изток:

„Може сърцето да знае какво ще донесе животът.“

Открито е небето за ястреба, няма тайни за певеца — говори песента за Дъщерята на Царя. И добавя тази песен: „Певецът вижда земята и небето през сърцето си“. — Дъщерята на Царя живее отколе, а все още е млада, сякаш е на шестнадесет годин. За нея няма ни връст, ни старост, както за небето няма ни предел, ни край. Мнозина са дирили Дъщерята на Царя, но не всички са знаели по кой Път се отива при нея.

И стар мъдрец с белоснежни коси ми разказваше за два Пътя до нейния дворец: през единия се влиза, а през другия — излиза.

И седемнадесет змея, подобни на огнени орли, пазят входния Път. Пред вратата на чертога, дето спи Царкинята, — пред високата желязна врата — има червена ламя — и страшна е силата й: никоя приказка не познава толкова страшна ламя.

„Но — казва се в песента — не ще налучиш Пътя, ако не донесеш чаша, издълбана цяла от изумруд — и ако твоето сърце няма чиста ведрост на планински сняг.“

…А Дъщерята на Царя е хубава като серафим и очите й са горещи като палящия пясък на пустинята: разтапят всяко сърце и изгарят всяка душа.

И сърцето на оногова, когото е погледнала, тръпне — и премалява — и чезне по нея като гладен лебед.

…Но — трябва да обикнеш великото страдание, що разсича живота на две и едната половина избира, — защото тъй ще намериш чашата от изумруд.

И — сърцето ти да бъде чисто: да го не мъти тъмен блян, да го не тръска водопад на сласт, да го не пърли пожар на страстна мъка.

Но страшни са пътеките на сърцето — и без светилник мъчно се върви.

И няма дъно страданието — а до дъно трябва да се изчерпи.

…Живееше на Изток Цар.

И казваха му маги, че Дъщеря му е родена за величие и ще й бъде дадено да управлява цялата земя, когато си намери достоен съпруг. Но рекоха му да я пази, тъй като може да я похити странник.

И заключи я той в дворец, приличен на пирамида (в най-скрития чертог я заключи той) — същата Царкиня, за която разказваше мъдрецът от Изток.

И щом нощта сключи звездни ръце над тъмно чело, долита конник в черна броня, развързва змейовете, пуска червената ламя — и взема Дъщерята.

Защото той носи чашата от изумруд и има показалците на Пътя.

Но — Дъщерята го не обича: тя люби силния, който ще я отвлече.

„Бъди ти тоя силен!“ — казва ти песента за Дъщерята на Царя.

Че за величие е родена Царкинята — родена е да управлява цялата земя — и ти ще имаш власт над света, а Двата Пътя към двореца носиш в себе си.

Помни, че тя обича похитителя — и силом трябва да я грабнеш! Тогава ламята ще ви отнесе като вихър — и в незнайни страни над много царства ще владеете.

И величието ти ще надминава върховете на Малтабор. Никога не ще тегне клетва над тебе. И в бездънните води на Слънцето ще се къпеш, а земята ще трепери пред тебе.

„…Открито е небето за ястреба — и няма тайни за певеца“ — тъй говори песента за Дъщерята на Царя.

И стар мъдрец с белоснежни коси ми разправяше омайни приказки за нея.

…Живееше на Изток Цар…

Но — страшни са криволиците на сърцето — и тъмни са от свод до свод — и без светилник мъчно се върви…

Когато запее симун в червената пустиня, та обгори с вихрен пламък това, що е изживяно и мило — страшно е: недей ходи там!…

И болка люта свива сърцето — и раздират мрака писъци на залутани бедуини: опасни са пътеките, водещи през пустинята на всяка душа — и няма дъно човешкото сърце и край няма неговото страдание.