Николай Райнов - Богомилски легенди

И пръхна Змеят, та изпълни цялата вселена със силите си — съскаше, въртеше се, извиваше се, като гръмовен облак — и устата му изригваха пламъци, а очите му излъчваха светкавици.

А люспите на бронята му бяха зелени звезди. И лежеше Змеят върху Млечния Път, развиваше се на огнени пръстени — и земята стенеше от пламъците на неговото издишане, а моретата гневно подскачаха при вдишването му.

И когато се завъртваше, за да слезе отново на земята — в огнени въртопи изгаряха исполините, които го бяха развързали.

Тогава се разгневи Бог — и даде големи потоци от небесна вода. И звездите изригнаха реки, а луната плисна тъмни езера. И потопи се земята в бездните, а Змеят плувна върху вълните.

И слезе, по Божия повеля, Михаил — и свърза Змея с пламтящи вериги. И свързан стои великият древен Змей цели векове — свързан стои среди вместилището на Земния Огън.

А дойде ли Денят на Царството — и слязат ли отново Белите Старци, развързан ще бъде Змеят, но зъбите му ще бъдат извадени, а на гърдите му ще сложи Михаил седмозвездния печат на Елохима — и събития велики ще станат тогава.“

И когато свърши Иисус, дигна очи, па каза: „Близо е Денят, когато Син Човешки ще бъде предаден на съд и на убиване — но да не плаши никого това! Светът иска зрелища и царски колесници и пиршески трапези, а Господ носи истина и изпитание и борба за истината: не може всеки да понесе това. Последна Пасха ще празнува Син Божи с малцината, които Го обичат, макар че не са още готови да дадат живота си за Него. Рано е: те ще узреят…“

И станаха тогава неколцина от апостолите — и тръгнаха, — та отидоха в града, за да приготвят на Учителя горница.

Защото бе предвечерие на Пасхата и трябваше да ядат хлябове-опресноци.

А Иоканаан, Симон и Никодим останаха при Господа. Но каза им Иисус да Го почакат при подножието, а Той отиде на Планината да се помоли.

…И моли се дълго Иисус — и тежки капки падаха по ланитите Му. А кървави бяха тези капки. И молеше се Иисус за Чашата и за Тирса.

…А когато слезе долу, спря го Иехуда от Кериот и Му рече:

„Много пъти, Господи, мисъл на съмнение е засенчвала ума ми. Все съм се боял да Те запитам… Но днес е до смърт смутена душата ми — и не мога да търпя.

Последен съм аз от дванадесетмината — и пръв не съм желал да бъда: нека пръв бъде слабият! Последният винаги по кръв минава, та трябва да бъде силно сърцето му, а душата му да бъде от кремък.

Не е наистина още от кремък моята душа, но съдбовният Ден е още далеч!“

А Иисус го погледна кротко, па каза:

„Мъгла пада над душата ти, Иехуда… На оногова, който бяга от слънце, мъгли се раждат в душата… Кажи що ти тежи!“

И помълча малко Иехуда — а тежко бе мълчанието в този миг, — па каза:

„За Бъдния Ден говори Ти днес, Рави: — слова за Бъдния Ден вестиш, а сегашния забрави Ти… Слова и скрижали за сегашния ден ни дай, а Бъдния Ден ще посрещнем сами.

Видяхме чудеса от Тебе. Но кой бе жадувал за чудо — и чия душа бе дирила знамение? За чудеса не сме били гладни… Ти чудеса извърши, но забрави онова, по което ламтеше всяка душа, тръгнала след Тебе… А щом не стори него, Рави — Ти нищо не си сторил.

Изцеряваше болни, Господи… Но болката издън човешкото сърце не смогна да изтръгнеш. Видях: глухи се изцериха… Но можа ли човекът да обърне ухо към веленията на духа?

Глухи добиваха слух, за да усладят ухото си с музика на разпътни свирачки. Слепи проглеждаха, за да видят игри на голи танцувачки, които преплитат сластно крака, та да уловят в мрежите си слабия. Прогледналите отиваха все там, дето пее сластта и вие разблудни хора човешката похот…

Цериш Ти, Господи… Но щом умреш и Слънцето угасне за човека — отново ще се роди болката из сърцето, защото е пълно с язви.

…На падналите даваш Ти опора, за да паднат утре пак — пред страх от изтезание или смърт… И грозно Ти ще бъде падането им тогава…

И бедните вървяха след Тебе, Господи — че Ти даваше на гладни хляб от небето, а на жадни — вода на живот.

Но — що стори за другите, Рави? — За плачещите по кръстопътищата Ти донесе утеха — и тръгнаха след Тебе уморените, просяците и разпътните жени. Защото знаеше слова на вечен живот.

Но на онези, които не са ни слепи, ни глухи, ни паднали, които знаят съблазънта на звънтящо злато, гънките на висона и разкоша на пурпура — нима за тях нямаше у Тебе слова на вечен живот?

За тези, които заспиват при музика, събуждат се в благоухания и минават по цветя, не стори нищо Ти. Тези, които имат дворци за наслада и празници на любов, които служат с тънка мисъл на своя вкус — тях проклинаше Ти …