Николай Райнов - Богомилски легенди

Ветрецът разнася Нейния шепот, а мълнията разсипва бурно блясъка на Нейните златни коси.

Тя е светла мрежа, преплела света: в трепета на всеки лавров лист се дочува отглас от Нейната песен.

В Нейните коси се смее пламъкът на падащи звезди — и чезне грохотът на разбити светове.

По Нейното чело се плъзгат кръговете на вси съзвездия — и мрак сменява светлината — и отново огнен пожар обгръща просторите, където поникват пламъци и почват да се гърчат огнени пръсти на огромна ръка.

Нейните очи се разтварят над човека като две обърнати бездни като тъмни небеса, като опасни пропасти, надвесени над душата — Едната се казва Съдба . Другата — Тайна . А тяхното общо име е — Смърт или Обич .

Като огромна чаша, пълна с огън, е Нейната уста: когото Тя целуне — той умира от копнеж. Защото в душата му кипват знойни желания — и той става роб — и душата му пада като плащаница, по която ще минат чужди нозе.

Нейните ръце са два огнени пояса, обвити около снагата на света; те са хубави като змии и смъртоносни като прегръдка. Защото хубостта носи смърт — и отрова спи във всяка целувка. Нейните ръце се простират над душата като два бели савана, под които можеш да се забравиш, но можеш и да умреш.

Тя е Властителка на вечното Тайнство, отдето се ражда Това, Що е родило света.

Тя е лавър, който пуска пламнали листа, огнени клонки и мълнийни цветове. Тя е светлина пред изгрев и здрач надвечер. Тя ражда черния Ден и бялата Нощ на човешката душа. Тя е страшното „Нима?“ на всяка вяра — и светлото „Може би!“ на всяко отчаяние. Неин е Първият Ден. Нейна е Сетната Нощ.

Тя е Обич, Притома и Мъдрост.

За оногова, който не знае, Нейното име е просто — Жена. Но за мъдреца, който е живял хиляди пъти, Нейното име е толкова сложно, че ничия уста не би могла да го изкаже напълно.

…И всичко живо Я боготвори — и всичко Ней служи. Тя минава през тъмната древност на вековете — и стига през мрака на времето до нас.

Тя е световната Евритмия, за която жадуват художниците — и светлата Хармония, която дирят свирачите и певците.

Много са Нейните преображения. Много са песните, в които долита Нейната душа при нас, при смъртните.

Ищар, Деркето, Лакшми, Анаитис, Астарта, Изида, Афродита, Венера —: Нея вредом обожават онези, що любят дълбоко и дирят в обичта или трепетен живот, или пламенна смърт.

Пазителка на Девствеността. Тя има храм, дето вечно гори неугасимият Пламък на Любовта. И там отлитат душите на тръпни моми и на копнеещи мъже — и там душите пърлят своите крилца — и там душите изгарят, за да се не върнат назад. Тя е вечната клада, на която гори душата на света.

За оногова, който не знае, нейното име е просто — Жена . Но за прозорливеца, който е прекарал хиляди животи, Нейното име е толкова заплетено, че ничия уста не би могла да го изкаже.

…Понякога Тя е гола, съвсем гола — и вси слепеят от млечния блясък на Нейната снага.

А понякога е забулена с покривало от звездна тъкан — и всуе се мъчат магите да повдигнат крайчеца на Нейното було.

…И сега дори — Тя цепи край нас вълните — и върху смарагдения гребен на водите всеки може да съзре голото тяло на Хубавицата, Която се ражда от девствената пяна.

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях едно време исполински изваяния, възправени всред пустинята — каменни изваяния видях, които пеят при изгрев.

Беше ранна сутрин — светла заран в пустинята. Слънцето обливаше каменните човеци с портокалов блясък, а върху пясъка огромните им тела отхвърляха далечни модри сенки. В очите им грееше тържество, но в скованите им членове зъзнеше скръб.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

То бе музика на богове — и тъмни, звънтящи слова на сфинкс.

И аз ги слушах.

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях огромни пирамиди, които носят по камъните си йероглифни слова, но не разбрах що пише там. Високите жреци влизаха в полунощ, а на излизане изнасяха разпънат човек.

И редица посветени пееха в размерни стихове морни песни. В очите им пламтеше празнична радост, а в движенията на ръцете им мълвеше дълбока скръб.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Тъжно падаха думите им — тъжно и тежко — като едри дъждовни капки.

И аз ги слушах.

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях огромен тъмен храм — и в мрачината едва блещукаха кадилници с миризма на ладан и касия. И величав Мъж държеше чаша с вино — гъсто като кръв, и хляб — бял като лед.