Елин Пелин: Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Фют отново се задави в сълзи и почна да хлипа.

— Какво искаш от мене, Фют? С какво мога да ти бъда полезен? Как мога да те спася от това окаяно положение?

— Върни ми опашката, Ян Бибиян! — каза умолително Фют.

— Ами главата ми, Фют? Ти забрави ли, че смени главата ми с глава от кал? Ти искаш опашката си, аз искам главата си.

— Калчо е жив, Ян Бибиян, той ходи с твоята глава. Аз го срещнах… Но, докато съм без опашка, аз нямам сила да ти върна главата.

— Фют, да не би да ме лъжеш? Ти навярно си изпратен отново да ме заблуждаваш и да ми причиниш още по-голямо зло. Не ти вярвам.

— Имаш право да не ми вярваш, Ян Бибиян. Аз така подло постъпих с тебе, но и ти жестоко ме наказа.

— Колкото и да ми е жално за тебе, Фют, аз не мога да ти дам опашката, докато не получа главата си. А твоята опашка е у мене. Ето я.

Ян Бибиян бръкна в пазухата си да извади опашката, но остана учуден, като вместо нея извади китката, с която Лиана пръскаше живата вода. При раздялата, когато се сбогуваха, Лиана беше я пъхнала в пазухата му, без той да забележи. Цветчетата на тая китка бяха се затворили и във всяко от тях имаше по една капка от водата на живота.

— Това не е моята опашка — каза Фют.

Ала Ян Бибиян се зарадва, като видя тая китка. Тя му припомни за Лиана и за Иа.

„Не току-тъй Лиана ми я е оставила в пазухата“ — помисли си той.

После, като скри отново китката, той бръкна от другата страна на пазухата си и извади опашката.

— А-а-а — залипна се от радост Фют. — Ян Бибиян, дай ми я, моля ти се, дай ми я!

И Фют посегна с разтреперани ръце към опашката си.

Но Ян Бибиян я сгъна и отново я скри.

— Ян Бибиян, дай ми опашченцето бе! — примоли се Фют и падна на колене.

— Нека намерим Калчо, па тогава — каза Ян Бибиян.

— Ян Бибиян, дай ми опашченцето, върни ми силите, заклевам ти се, че само тогава ще мога да ти върна главата! Ако пък искаш докрай да ти бъда послушен, отскубни и задръж само един косъм от нея. Докато той е у тебе, аз ще ти бъда неволен роб и слуга.

— Ще видим, Фют! Сега нека намерим Калчо. Искам да видя главата си.

— Добре, Ян Бибиян, но аз съм немощен, не мога да вървя. Дълго време трябва да се пътува.

— Ще вървим полека, Фют.

— Добре — каза дяволчето и въздъхна.

— Накъде? — попита Ян Бибиян.

— На изток — каза Фют и протегна ръката си към хоризонта, зад който идеше слънцето. Ала то беше още далече.

Без да каже нещо, Ян Бибиян тръгна след него. Те вървяха дълго, без да си продумат. Ян Бибиян, воден от надеждата отново да намери главата си, крачеше бодро и бързо. Когато след дълго ходене той се объна, видя, че Фют беше останал назад и едвам пристъпяше. Ян Бибиян го възчака.

— Умори ли се, Фют?

— Страшно!

Ян Бибиян се наведе, грабна го като парцал и го метна на гърба си. И като го хвана за двете ръце, понесе го напред. Той го държеше за ръце, за да не би Фют да открадне опашката си.

Ян Бибиян крачеше още по-бързо. Той не усещаше дори на гърба си дяволчето. Толкоз много горкото беше измършавяло.

— Къде живее Калчо? — попита Ян Бибиян през работо си.

— Той носи твоята жива глава, ала тялото му е от кал, нито яде, нито пие. Той скита като странно животно по горите, спи, лежи пак скита. Твоята глава, която носи, постоянно мисли за тебе. Когато тялото му изсъхне, Калчо се окъпва, за да го понакваси, и пак скита. Ала от дъжд се бои много. Страх го е да го не размие.

Ян Бибиян не каза нищо. Той се замисли за главата си и забърза още повече.

На сутринта, когато слънцето изгря, те стигнаха до една река.

Ян Бибиян свали Фют от гърба си и каза:

— Да починем!

Още не бяха седнали, Фют подскочи радостно и хвана Ян Бибиян за ръка.

— Погледни зад оня храст!

Ян Бибиян напрегна очи.

Зад храста събличаше дрехите си едно момче и се готвеше да се къпе. Като чу шум, то се обърна. Тръпки полазиха Ян Бибиян. В лицето на това момче той позна своето някогашно лице.

— Калчо! — прошепна тихо към ухото на Фют Ян Бибиян.

— Калчо! — каза Фют, като турна пръст на устата си.

— Събличай се скоро, Ян Бибиян! — извика дяволчето.

Ян Бибиян бързо хвърли дрехите си. Ала косъма, който бе отскубнал от дяволската опашка, завърза на ръката си като гривна. Той се боеше да не би Фют да го открадне. Китката, която Лиана беше оставила, той внимателно сложи под дрехите си.

— Готово! — каза той тихо.

— По мене! — извика Фют и скочи в реката. Ян Бибиян скочи след него.

Калчо, който се готвеше вече да излиза, изпищя уплашено и поиска да избяга на срещния бряг. Двете глави се погледнаха.