Елин Пелин - Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Из гората се разнесоха радостни и тържествени гласове:

— Мирилайлай умря! Великият магьосник почина! Настана краят на магиите!

Тия тържествени гласове се носеха като ехо от хиляди водопади.

Тогава хубавицата се обърна и каза:

— Ян Бибиян, ние сме спасени!

Тя се върна назад. След нея тръгна Ян Бибиян. Високият мост беше изчезнал и пред тях се простираше безкраен хубав и равен път, който минаваше през гората.

Когато стъпиха на него, те видяха от двете му страни наредени малките люлючета като безчислена войска, а между тях на пътя, паднал на колене, стоеше Лю-лю и плачеше.

— Лю-лю, ти плачеш. Тебе ти е жал за великия магьосник — каза хубавицата, като го изгледа строго.

— Не, не — рече умолително Лю-лю. — Ние някога бяхме трудолюбиви мравчици. Нашите мравуняци, изградени с труд, се намираха из зелените гори и ние щастливо си живеехме в тях. Великият магьосник Мирилайлай ни преобрази на малки човечета и ни направи свои слуги. Той умря. Сега ние оставаме клети малки човечета, неспособни за нищо. Как бихме желали отново да станем пак мравчици и да намерим изоставените си мравуняци!

Хубавицата потопи китката във водата, тръгна сред малките човечета и с широк размах на ръката си поръси всичките. Отведнъж те се превърнаха на малки мравчици и запълзяха живо и радостно.

Ян Бибиян вървеше след хубавицата, която пръскаше с живата вода наоколо. И в миг всичко се преобразяваше, всичко се оживяваше. Железните дървета се преобръщаха на хубави буки и дъбове, покриваха се със зелени листа и весело шумяха. Черният железен пясък бляскаше като злато. Мъртвите железни отломъци ставаха канари, покрити с мъх. Тъмните облаци, що висеха над тоя омагьосан свят, бягаха и чезнеха. Късове от синьо небе се откриваха и викаха погледа.

А Ян Бибиян и хубавицата все вървяха и вървяха.

Далече, далече някъде се мярна и се изпречи на хоризонта като сън модрият, едвам забележим силует на планина и по високите върхове блестеше сняг.

И над всичко това се показа слънцето.

— Ето нашия свят, ето нашата земя! — завика с неудържима радост Ян Бибиян, наведе се и целуна ръката на хубавицата. — Благодаря ти, спасителко моя!

— Аз на тебе трябва да благодаря, Ян Бибиян. Ти с твоето мъжество и безстрашие спаси и мене. Аз също съм от земния свят. Аз съм дъщеря на морски офицер. Името ми е Лиана. През една страшна нощ из морето излезе Мирилайлай и ни грабна с моята малка сестричка Иа. Мене магьосникът взе за жена, а Иа превърна на черна врана. Боже мой, къде ли е тя сега?

Хубавицата се спря, разгледа наоколо и извика:

— Иа, Иа!

И ето, черната врана долетя и кацна на работо на хубавицата. Лиана натопи китката в живата вода и поръси.

И отведнъж враната стана хубаво малко момиче. То се хвърли на гърдите на сестра си, притисна се о нея и почна да плаче от радост:

— Мила сестро, хубава Лиано!… Спасени сме, спасени сме!

— Да, мила Иа, радвай се, радвай се!

След това Иа се обърна към Ян Бибиян и пак през сълзи от щастие му рече:

— Ян Бибиян, аз всякога бях с тебе. Мъчех се да ти помогна, но силата на магьосника всякога ме спираше и аз жестоко бях мъчена всякога, когато можех да те видя.

— Да вървим, да вървим по-скоро! — каза Ян Бибиян, като отправяше очи към далечната планина.

Хубавицата Лиана, Ян Бибиян и малката Иа пак тръгнаха напред. Скоро те излязоха на едно широко поле и пред тях се изпречи голяма река. Ала тая река беше мъртва. Втвърдени на желязо стояха водите й, безжизнени бяха бреговете й, неподвижна лодка с вкаменени плувци стоеше върху нея.

Зад тая река се простираше обширна жива земя, виждаха се села, пътища. Стада пасяха по полетата. Чуваше се камбанен звън, мяркаха се работници.

Ян Бибиян, Лиана и малката Иа, хванати за ръце, преминаха бързо през мъртвата желязна река и стъпиха на живата божия земя.

Лиана се обърна и поръси реката с жива вода. Отведнъж заплискаха водните талази, потекоха и зашумяха. Окичиха се бреговете с трева, бурени и зелени дървета. Запяха птички. Понесе се бързо лодката и оживяха младите гребци, удариха веслата и запяха песен:

Лиана чу песента и се спря. Сърцето й заби силно. Радост развълнува душата й, радост, че не е забравена. Тя се затича към брега на реката и почна да маха с ръка към гребците. Те оставиха греблата и се обърнаха към нея. Тогава тя запя: