Елин Пелин: Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Ян Бибиян тръгна самичък из страшната гора.

„Какво да правя сега? — мислеше той. — Ако завържа тия косми, трите жени на Мирилайлай може да ме изядат. Нека ги преобразя една по една. Първата — лошата — не ми е потребна, втората ще ми изяде очите. Нека се срещна само с третата. Тя ще поиска да й пея. Добре, ще и попея.“

Той взе сребърния косъм и почна да го връзва на възел, според както му беше казал Лю-лю.

В това време върху ръката на Ян Бибиян капна една гореща капка. Той вдигна глава нагоре. Върху клоните на желязното дърво стоеше неговата приятелка — черната врана. Неподвижна и тъжна, тя плачеше. От очите й падаха едри топли сълзи. Една от тия сълзи бе капнала върху ръката на Ян Бибиян.

— Га-га-га! — извика й Ян Бибиян.

Ала черната врана стоеше неподвижно и не отговори нищо на Ян Бибиян.

— Черна врано, вярна моя приятелко, сестро, която си ми помагала и си ме упътвала, обади ми се и в тоя труден час! Кажи ми какво да правя! Да завържа ли сребърния косъм?

Враната поклати отрицателно глава.

— Да завържа ли златния?

Враната пак поклати отрицателно глава.

— Да завържа ли железния?

Враната поклати утвърдително глава.

Ян Бибиян вярваше на черната врана.

Без да се двоуми, той взе железния косъм, сви го и го завърза. Отведнъж пред Ян Бибиян се изпречи едра и грозна жена със зелени очи.

— Кой си ти? — викна тя, като съгледа Ян Бибиян, и посегна да го хване за гушата.

Ян Бибиян вдигна дяволската опашка и каза:

— Мълчи!

Страшната жена отстъпи назад, разтреперана от страх.

Тогава Ян Бибиян завърза на възел и златния косъм. Веднага пред него застана тънка и суха жена. Очите й бяха кротки. Тя се наведе, поклони се ниско на Ян Бибиян и каза:

— Кой си ти и какво търсиш тук?

— Аз съм Ян Бибиян, владетел на дяволската опашка, пленник на Мирилайлай.

— Какво искаш от нас? — попита пак сухата.

— Искам да изляза от вашето магьосно царство, искам да се върна пак на земния свят.

Още неизказал думите си, сухата жена се спусна като усойница срещу него и протегна костеливи пръсти с остри и дълги нокти към лицето на Ян Бибиян.

Ян Бибиян я удари така силно с опашката през ръцете, че сухата изпищя и отстъпи уплашена. А после каза с мек, умолителен глас:

— Ян Бибиян, дай ми очите си! Аз ям човешки очи, дай ми ги и аз ще те изведа оттук!

— Моите очи са от кал — каза Ян Бибиян. — Аз изгубих главата си и вместо нея нося глава от кал. Не вярвам да са вкусни очи от кал.

В това време Ян Бибиян завърза бързо и сребърния косъм. Отведнъж пред него изскочи чудна красавица. На устата й грееше усмивка, очите й светеха като най-чистото небе. По страните й играеха леки розови облачета.

— Ах! — извика тя учудено, като видя Ян Бибиян. Гласът й прозвънтя сладко като песен.

— Гледай я как се глези! — каза сухата жена, като се обърна към дебелата. — А би му изпила кръвчицата като змия.

— Мълчи, грознице! — каза хубавицата.

— Мълчи ти, мазнице! — рече грозната.

Трите жени на Мирилайлай се скараха. Те се мразеха и затова Мирилайлай никога не ги оставяше трите насаме. Сега им падна случай да изкажат всичката си злоба и ненавист. Дебелата и сухата се спуснаха върху хубавицата и почнаха да я дърпат за дрехите и за косите. Тя почна да плаче и да вика:

— Мирилайлай, къде си да ме спасиш? Ян Бибиян, нима можеш спокойно да гледаш как ме бият пред очите ти!

Ян Бибиян тогава се спусна и почна да шиба с опашката двете грозни жени. Отведнъж те паднаха на земята и се вцепениха като умрели.

— Благодаря ти, Ян Бибиян — каза хубавицата. — Ти ме спаси от тия грозни чуми. Каква награда искаш за това?

— Хубавице, помогни ми, спаси ме, изведи ме на земния свят!

— Много искаш, Ян Бибиян. За да те спася оттук, ти трябва да ми попееш. Аз много обичам да ми пеят.

Хубавицата се подпря на едно желязно дърво и отправи сините си очи към Ян Бибиян.

— Чакам! — каза тя повелително.

Ян Бибиян застана пред нея смутен и пленен от нейната хубост. Някаква чудна, необикновена сила изпълни гърдите му. Той запя вдъхновено.

Ян Бибиян запя. И щом отвори устата си, гърдите му се изпълниха с някаква сладка топлина, сърцето му се завълнува от желание отново да отиде на земния свят, душата му се завладя от спомени за родния му град, за хубавата планина над него, за широкото поле, за нивите, които се простираха по него, за рекичката, която го поеше. Пред него изпъкна цялата родна картина, която за пръв път са видели очите му, сред която е играл с другарите си.