Елин Пелин: Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Като чуха песента на Лиана, момците нададоха весели викове и подкараха лодката към брега.

Лиана се обърна към Ян Бибиян и очите й се напълниха със сълзи:

— Прощавай, Ян Бибиян! Тая лодка ще ме заведе дома. Чиста е земята, на която стоим. Ти лесно ще намериш пътя си. Аз никога няма да те забравя.

— Аз всякога ще си спомням за тебе, Ян Бибиян — каза Иа. — Ако ти искаш да станеш моряк, ела при нас на морето. Баща ни ще те вземе на парахода си.

— Моряк! Аз искам да стана нещо — каза Ян Бибиян, после се замисли и додаде: — Хубаво е да бъдеш моряк. Ала най-напред аз трябва да намеря главата си и да видя бедните си стари родители, които тъжат за мене.

— Сбогом, Ян Бибиян! — каза Лиана и скочи в лодката, която беше спряла на брега.

— Сбогом, Ян Бибиян, помни ме и ти! — извика Иа и също скочи в лодката.

Гребците удариха лопатите; лодката се отдели от брега и заплава по водата.

Ян Бибиян остана самичък на брега.

Той дълго следи с поглед лодката, която се отдалечаваше. Лиана и Иа му махаха с ръка, докато се изгубиха в далечината.

Ян Бибиян се озърна наоколо. Беше сам, брегът беше пуст и безлюден. Ала него не го беше вече страх. Само му стана жално за двете другарки, които го оставиха, и не му се щеше да напусне брега, гдето се разделиха. Той седна отмалял край реката и заплака. На душата му стана топло, светло и хубаво. Сълзите миеха и чистеха всичкото зло, което бе минало през нея, и му ставаше леко.

Слънцето полека-лека зайде, стана тъмно, студ повея от реката. Ян Бибиян видя, че е настанало вече нощ.

Той стана и се упъти напосоки към далечната планина, която беше гледал през деня.

Той вървеше през широко поле. Наоколо беше тихо и пусто. Малка, утъпкана пътека се очертаваше през тревата. Ян Бибиян тръгна по нея. Небето бе обсипано със звезди; звезди, които Ян Бибиян отдавна не беше виждал. Той ги гледаше и им се радваше.

Отведнъж пред него, на пътеката, се мярна нещо. Ян Бибиян напрегна поглед. Наблизо имаше нещо, ала какво беше — не можеше да види добре. Скоро той се приближи. Там, до пътеката, върху един самотен голям камък нещо мърдаше. Птица или човек?

— Кой е там? — извика Ян Бибиян.

— Аз, аз съм — отвърна уплашено един разтреперан глас.

Този глас се стори познат на Ян Бибиян. Къде го е чувал?

— Кой си ти? — повтори твърдо Ян Бибиян.

— Аз съм Фют, твоят най-добър приятел.

— Фют, Фют, ти ли си? — зарадва се Ян Бибиян. — Какво правиш тук?

— Чакам те, Ян Бибиян. Хе, откога те чакам тук! Радвам се, че пак те видях.

Ян Бибиян се приближи. На камъка наистина седеше Фют.

Двамата стари приятели си подадоха ръце.

„Бедният Фют!“ — помисли си Ян Бибиян, като разгледа добре стария си приятел.

Въпреки злото, което Фют му беше причинил, Ян Бибиян наистина имаше защо да го съжали. Фют приличаше на окаяник. Мършав, слаб, отпаднал, с изгаснали очи, с отпаднало тяло и дух, той представляваше жалка фигура и приличаше на някоя недогоряла дрипа, извадена от запалена смет. Малките му рогца бяха покрити с някакви злокачествени нарастъци, кожата му беше прошарена с пепеливи лишеи, които го сърбяха много, защото Фют непрекъснато се чешеше. Краката му бяха станали мазолести и заприличали на магарешки копита, а на мястото, гдето бе откъсната опашката му, стоеше жива и незараснала рана, наплюта от мухите и червясала.

— Фют, на какво си заприличал? — извика Ян бибиян. — Какво се е случило с тебе?

От очите на дяволчето потекоха сълзи, то се разтрепера, като че ли го обхвана страшен студ, и се разплака с дълбоки хлипания. Фют искаше да каже нещо, ала гласът му се задушаваше.

На Ян Бибиян му стана жално за неговия стар приятел и той му каза с приятелско съчувствие:

— Не плачи, Фют, успокой се! Ти навярно много си страдал. И аз много страдах. Но аз победих и се спасих. Не губи надежда!

Дяволчето обърна очи към Ян Бибиян и така жално го погледна, че очите на стария му приятел се наляха със сълзи.

— Ян Бибиян — едва проговори Фют, — откак се разделих с тебе и ти отнесе опашката ми, аз станах най-нещастното същество на света. Аз бях подложен на страшни наказания от дяволския съд. Презрян и намразен от всички, върху главата ми се изсипа всичката дяволска злоба и омраза. Гориха ме в огън, вариха ме в казан, мушиха ме с шишове, едвам се отскубнах да избягам. Уви, но зарад мене пострада моят стар баща. Сега клетникът виси на едно дърво, обесен за краката, а под главата му гори задушлив и миризлив огън. Така ще стои той там, докато аз не се завърна да понеса сам наказанието си… О, Ян Бибиян, но аз не мога да се върна, докато не намеря опашката си. Много скитах, много те търсих. Аз знаех, че ти си жив, че докато носиш у себе си моята опашка, ти много ще страдаш, но няма да загинеш. Да, знаех, че си жив, но не знаех къде си, защото, откак ти откъсна опашката ми, аз изгубих способността да ставам невидим, да летя като птица, да се нося по света като дух. Аз станах един окаяник. Едничката способност, която ми остана, е да се преобръщам на жалко просяче и да искам милостиня от хората. Милостиня — най-невижданата добродетел от страна на дяволите, които бяха сполучили почти да я премахнат от хорските сърца. И ето ме сега пак стоя пред тебе, Ян Бибиян, стари мой приятелю, стоя като просяк и искам милостиня. Ще бъдеш ли толкова великодушен да дадеш милостиня на едно дете на дявола, който води борба с хората, да им отнеме всичко добро, което може да се роди в сърцата им?…