Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Доктор Начева ме посрещна извънредно весело. Сега тя се държеше с мен много по-свободно отпреди, толкова интимно, че аз се смутих до немай-къде. За да изляза от неловкото положение, аз взех от земята едно лъскаво камъче и започнах да го подхвърлям, после отворих дума за метила по овцете и за калоричното хранене на кравите майки. Говорех доста увлекателно, но моята колежка изведнъж се сети, че трябва да ходи при някаква болна или родилка, и ме остави насред пътя, без да ми подаде ръка.

Тази привечер беше чудно хубава. Розова мъгла обвиваше челото на Карабаир, а тайнствената Змеица потъваше в едно тихо море от синкава здрачевина. Зад боровата гора откъм Лъките възлизаше луната, а Голямата мечка и Полярката вече примигваха в потъмняващото небе. Тази привечер беше прекрасна, но аз се завърнах в къщи с лошо настроение, като ученик, получил най-неочаквано двойка по любим предмет.

През следващите дни и седмици работите не се подобриха — моята колежка почти не ме забелязваше. Пък аз се правех на равнодушен човек, комуто такива жени като доктор Начева не правят никакво впечатление. Но се застоявах по за дълго в Илчовата механа. Бяха дъждовни дни, духаха студени ветрове, а в окадения оджак пърпореше тих огън. Колко беше хубаво! Ровех с пръчица в пепелта, правех си полета и планини и къщи със скътани дворове. По витите пътечки минаваше жена с кремав шал върху раменете си и много се пазеше да не закачи полата си о някой бодлив храст. Тя стъпваше като по лед и притискаше полата си към коленете и това беше много смешно. Аз знаех, че ще мине покрай мен и че ще спрем един срещу друг, преди да се разминем, и че в тоя миг аз ще трябва да й кажа нещо много интересно и много важно. Но думите не идваха в паметта ми. Ровех с пръчица пепелта, а в комина свиреше студеният вятър и навремени някоя дъждовна капка падаше и съхнеше върху кротката жар.

Преваля първият сняг, пътищата замръзнаха. Край подстъпите на Змеица бяха поникнали като червенушки дървени постройки с керемидени покриви. Мъже в кожуси и ватенки копаеха ями за стоманените скели на електрическия далекопровод. Земята беше спечена от студ. Рано заран, камионът на стопанството спираше пред бараките и чевръсти ръце сваляха от платформата му дузина гюмове с прясно надоено мляко. Мъжете във ватенки и кожуси, току-що станали от сън, кимаха дружески на шофьора и сърдечно му протягаха кутиите си с цигари. От комина на бараката-кухня вече струеше към смръщеното небе белезникав дим. А червеният флаг, дигнат високо на една върлина, плющеше под напора на северния вятър като огнено крило.

Често минавах край оборите и кравефермата. Вземах няколко бучки захар в джобовете си, после ги чупех и късчетата поднасях под влажните муцуни на моите четирикраки приятели. Те ги хрупкаха много апетитно, клатеха глави и ласкаво търкаха косматите си чела в ръцете ми. Чешех ги зад ушите, а Балабаница ме гледаше строго и стискаше устни. Нищо лошо не бях й направил, но от онази вечер тя все ме поглеждаше някак сърдито.

Кой знае докога щеше да продължава това, ако самият живот не беше турил в порядък нашите помрачени отношения. Една заран тя ме посрещна с много разтревожени очи. Помислих, че се е разболяла кравата Рашка, и сърцето ми се сви.

— На Змеица пристигнаха още хора — каза Балабаница и повдигна ръка, за да оправи забрадката си.

Аз забелязах, че престилката над гърдите й прави твърде интересна чупка, затова отвърнах:

— Чудесно! — И тихичко въздъхнах.

Балабаница забеляза особения ми интерес към чупката на престилката й. Тя съвсем подчертано се намръщи.

— Щеше да е чудесно, ако млякото стигаше! — каза тя с доста груби нотки в гласа си. — Пък млякото ни започна да намалява, а там хората трябва да ядат!

Тя беше нервирана за нещо си и престилката над гърдите й много красиво се надигаше и спускаше.

Аз се позамислих върху думите й, защото те долетяха с известно закъснение до съзнанието ми: във фермата беше задушно и не можех бързо да съобразявам.

— Да — кимнах аз, — този проблем за млеконадоя е много важен. Той трябва да се разреши в положителен смисъл.

Тя помръдна с рамене и въздъхна. Не ми беше ясно защо въздиша.

После аз изведнъж съобразих в какво се състои работата. Нали си имам стари зоотехнически увлечения… дори и награди получих за това! Стана ми жал за ония хора в кожуси и ватенки, които няма да имат в канчето си топло мляко за закуска. И улових Балабаница за ръка.

— Тази трудност не е непреодолима — казах аз и мъжествено я погледнах в очите.