Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Рано на другия ден Ичеренски отива в пункта и без да бъде забелязан от някого, сменя стъклото на лицевия прозорец. Това не е било трудно, тъй като стъклата са съвпадали по размери, а на прозоречната рамка не е имало маджун.

Денят е събота. Ичеренски знае прекрасно, че всяка събота вечер неговият приятел ходи на вечеря при плетачката Мария и че се връща късно и винаги по един и същ път — през двора на пункта. Той дава на Кузман Наумов един току-що изработен фалшив паспорт, качва го на мотоциклета си и го изпраща в Пловдив, за да му създаде алиби, а той дочаква вечерта скрит из храсталаците на Змеица. После отива в квартирата на даскала, открадва му пешкира и като използува бурята и тъмнината, успява да се промъкне до бряста и да се укрие в огромната му корона.

И докато Методи и плетачката Мария си говорят за минали и бъдещи времена, Боян Ичеренски стои свит зад клоните на бряста и търпеливо очаква завръщането на своя „приятел“.

А после историята е известна… Скицата и кражбата на парите са, разбира се, камуфлаж.

Гражданино Иларий, направих ли някаква грешка?

Боян Ичеренски повдигна глава. Върху подпухналите му устни пълзеше мъчителна усмивка. Той гледаше Авакум с нямо удивление — като борец, повален на тепиха от по-силен и достоен борец.

На другия ден ние отидохме при Балабаница. Тя беше много весела. Накладохме огън и заровихме в горещата пепел една пълна престилка с картофи.

Балабаница ни изпя няколко стари родопски песни.

И Авакум беше весел, но навремени като че ли се замисляше за нещо и тогава очите му изглеждаха уморени и малко тъжни.

Все пак той беше весел и доста се смя.

Навън вали. Бели мъгли са притулили сипеите на Змеица. Но аз си мисля за Авакум и за тоя слънчев ден, когато из дивите усои на нашата Змеица ще запеят мъжествената си песен кирките и лопатите на миньорите.

Колко ли ще бъде хубаво!

Тогава аз ще изляза на пътя, който води за село Лъките, и като срещна доктор Начева, много смело ще я запитам:

— Искаш ли да те заведа на Змеица?

Няколко месеца подир описаните събития в Момчилово се завърна учителят Методи Парашкевов — първият откривател на стратегическата руда в околностите на Змеица.

Два дена Илчовата механа се тресеше от юнашки смехове и песни, младите кършеха хора на кръстопътя, а бай Гроздан, председателят, нареди по тоя случай да се заколят две шилета и да се устрои според стария обичай на дедите народно тържество.

От София пристигнаха геолози и инженери, плъпнаха по чукарите и по сипеите на Змеица, мереха и размерваха местността надлъж и нашир. Небето се склопи, заваляха есенни дъждове. Изследователите навлякоха гугли и мушами, но не спряха работата си нито за ден. После дойде ред на товарните машини. По разкаляните пътища забръмчаха камиони и самосвали, пъргави газки с прогизнали брезенти сновяха като мокри бръмбари между тях. Вековният покой на тоя край беше завинаги смутен и старият Карабаир, привикнал само с медногласния припев на хлопатарите, забули челото си с облаци и гъсти мъгли.

Така потръгнаха големите промени в тоя край.

Разбира се, в мъгливите дни на късната есен и най-предвидливите от Момчиловци не можаха да предугадят онова, което идеше занапред. Дори аз, участъковият лекар, не дръзвах да си представя, че само след една година тук ще има и кино, и културен клуб, и спортно игрище; че Балабаница ще бъде представена за образцов бригадир поради особени успехи в млеконадоя; и че бай Гроздан ще бъде председател на обединеното трудово-кооперативно земеделско стопанство.

Но Илчовата механа въпреки тоя пролетен цъфтеж безнадеждно старееше, пустееше откъм посетители. Само аз и даскал Методи прекрачвахме редовно каменните й стъпала. Пиехме виното си, мълчахме и понякога си спомняхме за Авакум.

… Мислех си, че като се обединят нашите две стопанства, и отношенията ми с доктор Начева ще навлязат, както се казва, в по-благополучна фаза. Защото обединението вещаеше много добрини и благополучия за кооператорите, а пък аз бях и телом, и духом техен човек. Но хубавите ми предчувствия не се оправдаха, новата, по-висша обществена фаза, в която навлязоха нашите два колектива, не можа да затопли изстиналата ни дружба. Налице беше някакво грубо нарушение в закономерността на явленията, но аз с моята ветеринарна подготовка бях безсилен да го проумея. Съдете сами: Когато най-после капитанът от артилерията Матей Калудиев напусна Момчилово, като се затири нанякъде си заедно с другите геолози от групата, аз си отдъхнах: сега, рекох си, бедната доктор Начева вече няма да търпи и да понася пряко сила един такъв натрапничав и доста буен човек. Лично с мен капитанът се държеше много мило и аз не мога да се оплача. Но заради доктор Начева, заради нейното спокойствие преди всичко много се зарадвах, когато му видях гърба. И така аз веднага реших да подновя нашата стара дружба, без да правя дори намек за капитана — като че ли нищо не е имало и нищо не е било. Обадих й се по телефона, а после излязох на пътя, който води за село Лъките.