Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

— Това нещо за ваше сведение аз виждам за първи път!

— Тъй ли? — разпери ръце Авакум.

Той се усмихна, наведе се и с едно бързо движение измъкна из задния джоб на панталона му масивен, тежък пистолет с дълга цев. Оръжието блестеше в ръката му с неприятен металически блясък.

— Сигурно и този предмет не е ваш, нали? Макар и по него да има следи от вашите пръсти и да сте изстреляли преди половин час четири патрона от пачката му в моето легло, като сте се целили в главата ми — вие твърдите все пак, че не е ваш?

— За пръв път виждам тази играчка — сви презрително устни Ичеренски.

— Прекрасно — каза Авакум. — Да предположим, че ние сме донесли тия неща, за да ви шантажираме. Това са материални вещи и те могат да се пренасят от едно място на друго. Но позволете ми да ви задам такъв въпрос: Може ли да се фотографира говорът на човек, когато той мълчи?

— Това е глупост — каза Ичеренски.

Авакум се засмя:

— Преди десет минути вие разменихте няколко думи с доктора. Вие си поговорихте с доктора vis a vis, а ние имахме грижата да заснемем вашия разговор на магнетофонна лента. Сега вие ще чуете вашия глас и понеже гласът на човека не може да се фотографира, когато той мълчи, вие без друго ще признаете две очевидни неща: първо — че гласът е ваш, и, второ — че думите са ваши.

Непознатият извади сандъчето на магнетофонния апарат, натисна едно копче, изчисти шумовете и ние затаихме дъх.

— Угаси лампата! — прозвуча тихо гласът на Ичеренски.

— Не се безпокойте — бай Спиридон и стрина Спиридоница не са в къщи.

— Защо не са в къщи?

— Късмет! Повикаха ги на сватба в Лъките.

Шум от оставяне на тежък предмет.

— Къде ще скрием станцията? — пита тихо Ичеренски.

— Намерил съм й място! А вие успяхте ли да се справите с оня хитрец?

— Ти не задавай глупави въпроси. Дръж!

Непознатият пак натисна копчето и магнитофонът замря.

Ичеренски гледаше в коленете си. По огромното му чело беше избила студена пот.

Авакум притегли едно столче и се намести срещу геолога. Аз изпих чаша вода, защото бях зажаднял, и се оттеглих в ъгъла — за да не преча на Авакум. А той запали цигара, пое издълбоко дима и като се надвеси над геолога, усмихнато го запита:

— Как се чувствувате, гражданино Иларий?

Геологът мълчеше.

Авакум се извърна към мен:

— Вие може би се учудвате, че аз го назовавам така? Не се чудете, моля ви се! Хайде, сложете кафеничето на спиртника, за да направите на всички ни кафе, и аз ще ви разкажа една много интересна история. И не толкова за вас — колкото за Иларий. Любопитен съм да чуя дали той няма да ме поправи в някой пункт.

И така през 1918 година на пловдивския гражданин Стефан Стратев — представител на английски фирми за земеделски машини — се ражда син, когото кръщават Иларий. Четири години по-късно съпругата на Стефан Стратев се влюбва в един чиновник от английското консулство и избягва с него в Лондон, като взема със себе си и малкия Иларий. След някое време прелъстителят изоставя любовницата си, но съдбата е милостива — хубавицата среща на пътя си един български емигрант и той се оженва за нея. Иларий живее сред българско семейство и учи в английско училище. Той се учи добре и скоро става стипендиант на една адвентистка църква, която полага особени грижи за децата на чужденците, намерили убежище в Англия. Тази църква изпраща Иларий да следва геология в кралския минно-геоложки институт. Както знаете, геологията е наука, която има приложение по целия свят — геолозите пътуват навсякъде, за тях има работа по всички кътчета на земното кълбо. Може би и точно затова е била предопределена именно такава наука за Иларий — за да може при нужда да бъде изпращан и до Близкия, и до Далечния Изток. Специални учители обучават Иларий в радиодело, шифър, тайнопис и в много други неща, необходими като хляба и въздуха за бъдещия таен агент.

По същото това време в Лондон живее друг един млад българин на име Боян Ичеренски. Боян е син на Христаки Ичеренски — преселник от Тракия, живущ във Варна, търговец на зехтин и южни плодове. Този човек е вдовец и няма никакви роднини в България. Случва се така, че през 1938 година Христаки изпраща момчето си в Англия с някой си мистър Ралф, капитан на товарен кораб, за да го настани студент в Лондонската кралска политехника. През 1942 година студентът от политехниката Боян Ичеренски е убит от хитлеристка бомба. Малко по-късно и бежанецът Христаки се преселва във вечността, без да узнае поради военните събития трагичната кончина на своя син. Съдбата на тази фамилия е била сигурно известна на някои хора, които следят по-отблизо житието на българската емиграция. И ето защо в началото на 1946 година в България пристига геологът Иларий, но с името и документите на Боян Ичеренски. Какво по-лесно от това — да се възстанови едно име из небитието, което няма ни близки, ни далечни роднини?