Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

— Колега на мъжа й — отговори усмихнато Авакум.

Тя го покани в един малък хол, облицован с червено дърво и с гипсови орнаменти на тавана. Това красиво помещение беше претъпкано с овехтели мебели, изглеждаше занемарено и остаряло като възрастната жена.

— Аз съм леля на госпожа Ичеренска — каза жената. — Тук, на този етаж, живеят нашите квартиранти, а ние сме се сгъстили горе на втория етаж.

Тя му показа една вита вътрешна стълба, изработена също от червено дърво, с колонки и полирани перила.

Стъпалата, покрити с изтъркана и скъсана на места червена плюшена пътека, скърцаха — и както се стори на Авакум — сдържано и с някакво подчертано и благородно достойнство.

Лелята на Ичеренска въведе Авакум в гостната стая, помоли го да седне и обеща да извика веднага племенницата си, която не очаквала гости и затова била неглиже.

Гостната, както холът на първия етаж, беше също отрупана с най-разнообразни мебели, някои от които, като кръглата масичка с кафяви крачета и плюшеното кресло на колелца, носеха печата на закъснелия барок от началото на века.

От съседната стая се чуваха звънки детски гласове.

След около десетина минути в гостната влезе съпругата на Боян Ичеренски. Тя беше висока жена, стройна, на около тридесет години, със силно изрусени коси и с плътни, прясно начервени устни. Лицето й беше удивително бяло, хубаво, с мек и като че ли повехнал израз, като у човек, който малко спи през нощните часове. Носеше кафява рокля, украсена на гърдите със златен клипс.

Тя подаде ръка и Авакум много сръчно я целуна.

— Нося ви горещи поздрави от вашия съпруг — каза Авакум, като галантно притегли до нея един плетен виенски стол. — И хиляди опечалени извинения за това, че утре няма да има удоволствието да се срещне с вас.

— Така ли? — каза Ичеренска с едно ужасно и неочаквано безразличие в гласа си. Тя седна на стола и леко повдигна раменете си: — Много съжалявам.

Но и съжалението беше изречено със същия студен и безразличен глас.

Авакум погледна в очите й и ако не беше навикът му да посреща със спокойствие и най-неочакваните изненади, насмалко щеше да възкликне от учудване. Тя имаше очите на Ичеренски — дълги, продълговати, с кафяви отсенки в жълтия цвят. В тоя миг те бяха повече кафяви, отколкото жълти.

Авакум извади цигарите си, предложи й и тя не отказа. Като поднасяше кибритката до папиросата й, той забеляза, че показалецът и средният й пръст бяха пожълтели от тютюна.

Тя не запита защо мъжът й няма да дойде. Всмукваше дълбоко от цигарата си и мълчеше.

— Нашите геолози получиха срочна задача и заминаха в планината — каза Авакум, като всякак се стараеше да изглежда весел. — И аз съм на командировка в Момчилово, но със съвсем друга задача — проучвам историческото минало на този интересен край. Вероятно вие отскачате често до Момчилово, нали?

— Напротив — поклати глава Ичеренска. — Нито веднъж не съм ходила във вашето Момчилово. — И като издуха дима от цигарата си, допълни: — Нито пък имам желание да ходя.

— Губите — усмихна се Авакум. — Момчиловският пейзаж е много интересен. Пък и в ония краища някога се е подвизавал Момчил — нали си спомняте от историята този чуден герой? Столицата му е била на юг, в равнината, но неговата истинска крепост сигурно ще да е била непристъпният Карабаир. Аз се надявам да открия някакви следи. Но вие не обичате планината и това е лошо.

— Лошо е — кимна Ичеренска.

— И вашият брат ли не обича планината?

Веждите й трепнаха, тя погледна встрани.

— Нямам брат — каза тя.

Помълчаха. После Авакум се усмихна:

— Поне в децата си трябва да възпитате любов към природата — каза той.

И погледна в очите й. Зениците им изведнъж се разшириха, сякаш бяха съгледали нещо кошмарно пред себе си. Тя отдръпна главата си назад, сякаш се пазеше от удар.

— Нямам деца — прошепна тя.

— Гражданко Виктория — Авакум се позапъна, — как беше бащиното ви име? Прощавайте, но аз обичам да назовавам жените с бащиното им име.

— Стефанова Стратева — усмихна се за пръв път Ичеренска.

— Гражданко Виктория Стефанова Стратева — каза тържествено Авакум, — добър е господ, не се отчайвайте, вие сте още толкоз млада! Сигурно ще имате половин дузина деца!

Тя потрепна с рамене и отново се умълча.

Авакум се изправи.

— Ще имате ли някакво специално поръчение за вашия съпруг?

— Нямам — прошепна Ичеренска.

Като си вземаше сбогом, той отново й целуна ръка, засмя се, макар и да чувствуваше, че нещо невидимо го стяга за гърлото, а в ушите му като да ручеше водопад.