Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Плетачката Мария беше крехко създание, синеоко, миловидно, със слаби рамене и тъжни очи. Тя се усмихваше стеснително и някак печално с малките си устица, държеше главата си наведена встрани и много приличаше на ония не особено здрави русокоси куклички, които подаряват на малките момиченца за игра.

Тя стоеше пред прага на бялата къща, слушаше Авакум, отговаряше на въпросите му с тих и топъл глас и смутено поглеждаше към съседния двор.

— Изглежда, че тази ваша съседка проявява голямо любопитство към клиентите ви? — попита я Авакум, като спокойно пълнеше луличката си.

Тя не отговори, а само наведе глава.

— Научих се, че вие плетете чудесни ръкавици — каза Авакум. — Моята работа е такава, че аз повечето време скитам навън. Затова съм дошъл при вас да ми изплетете в най-скоро време едни хубави ръкавици. Може ли?

— Може — отвърна плетачката. — Но трябва да си донесете прежда.

— А нима вие нямате прежда? — учуди се Авакум.

Тя поклати глава.

— Това е много неприятно — въздъхна Авакум и поднесе кибритката към лулата си. — Жалко. Аз видях едни ръкавици от синя прежда, ваше производство, и те много ми харесаха. Аз исках да ми изплетете точно такива ръкавици — от синя прежда.

— Сега нямам такава прежда — каза плетачката.

— Че кога пък сте я свършили толкова бързо! — възропта Авакум. — Преди няколко дни сте имали, а сега нямате!

По челото й се появиха бръчки, тя погледна ръцете си — те бяха малки и костеливи — и сдържано въздъхна.

— Не е било преди няколко дни — каза тя. — Синя прежда имах отдавна — през лятото. И много малко. Пазех я за себе си.

— Разбирам — каза Авакум. — Вие сте синеока и синият цвят ви отива. Трябвало е да задържите тази прежда за себе си, а на този…

Той потърка челото си и махна с ръка:

— … Ето че му забравих вече името!

— Кузман Наумов — помогна му тя.

Авакум всмукна дълбоко от лулата си и помълча.

— Кузман Наумов — повтори той. — Така. Късметлия човек! Че защо не му изплетохте ръкавици от друга прежда?

— Защото нямах друга, а той много бързаше.

Тя помръдна с рамене и погледна към вратата.

— Много съжалявам — каза Авакум. Той се усмихна: — Простете ми, че се забъбрих и ви задържах.

Бледите й страни пламнаха в руменина.

Преди да излезе от вратничката, той рязко се обърна и посочи широката скамейка под крушата:

— Тук вашият добър познат, бедният даскал Методи, си е почивал през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август, нали?

Плетачката замря на мястото си, сякаш изведнъж се беше вцепенила.

— Не се плашете — каза меко Авакум. — Аз съм негов приятел и той ми е доверил някои неща.

И бързо се измъкна навън.

Но едва направи няколко крачки, почувствува в сърцето си остра жалост — тя бодеше като лютив трън, разливаше се като огненица по цялото му тяло. Сякаш влачеше букаи на краката си.

Бързо се върна, бутна портичката и много се зарадва, като видя жената да стои все още насред двора.

— Забравих нещо — каза Авакум, като я доближи.

Той бръкна в бездънната подплата на своя шлифер и извади оттам една красива самописка със златно перо и рубинче на капачката. Тя му беше сломен от Съветския съюз, където беше ходил преди две години на специализация.

— Тази писалка — каза Авакум — изпраща даскал Методи на вашето момиченце. Да си пише с нея домашните упражнения.

Жената пое писалката и макар че се силеше да изглежда спокойна, в ъгълчетата на очите й блеснаха сълзи.

— Вие не се тревожете — каза й Авакум. — Вярвайте в добрия край на тази голяма неприятност. Може би той ще се завърне на село, преди да падне първият сняг.

Сетне, като слизаше по пътечката, той не усещаше вече онези букаи на краката си. Разбира се, това беше една сантиментална постъпка и той се свенеше от слабостта си и се мръщеше, Но му беше по-леко, дори му идеше да си подсвирне с уста.

Къщата на дядо Манаси се намираше в западния край на селото, близо до пътя, който свързваше Момчилово с шосето за Пловдив. Отпреде й се простираше широка поляна, а селището зад нея граничеше със зелената борова гора на планината.

Дядо Манаси живееше от дълги години сам, защото беше вдовец, а единственият му син отиде на работа в Кърджали и там се задоми. Той прекарваше повечето време на кооперативния пчелин, където наглеждаше кошерите и спеше в една плетена колибка, а в къщи си идеше веднъж в седмицата, за да си вземе туй-онуй и да се преоблече.

Къщичката беше малка, вехта, схлупена. Имаше оджак и соба — една ниска стая със землен под и тясно зарешетено прозорче, което надничаше към ширналата се пред къщата поляна. В собата живееше Кузман Наумов Христофоров, а старецът, колчем си дохождаше на село, спеше върху тесен миндерлък край огнището.