В окадения комин въздишаше вятърът и понякога самотна дъждовна капка падаше върху жарта.
Докато котлето с картофите къкреше на огъня, Балабаница приседна на столче до Авакум, сложи голите си лакти на коленете и замислено усмихната впери кротък поглед в почернялата верига.
— Балабанице — каза Авакум, като смучеше от луличката си, — ако те помоля за нещо, ще изпълниш ли молбата ми?
Тя го погледна изкосо, без да извръща главата си, и повдигна рамене.
— Като си ми бил днеска работник, аз съм ти длъжна! — И се засмя със звънкия си ронлив смях. — Казвай каква плата искаш, за да ти видя цената!
Авакум изтърси луличката си в пепелта, сетне я изтупа върху дланта си.
— Платата ми е доста висока — каза той.
От полите на престилката й излиташе пара. Тя ги беше попридърпала нагоре и прасците на краката й, огрени от пламъците, изглеждаха като излети от бакър.
— Искам да ми изпееш една стара песен — каза Авакум.
Тя помълча някое време, без да го погледне.
— Само една ли? — запита тя. Авакум кимна с глава.
— Аз не съм песнопойка — въздъхна Балабаница, — но щом като искаш — да бъде! Тази вечер ти си ми стопанинът.
Тя наведе главата си встрани, като да четеше невидими редове по черния свод на оджака, сетне леко притвори очи и започна:
Мумицеа мари хубава,
праву шта да те попитам,
праву да ми си казала:
Ут небу ли си паднала,
или ут земея никнала,
та нема тебеа прилика
на беалу и на чеарвену,
чеарвену и на чеарному?
Тя помълча за миг-два, после сведе очите си от свода на оджака, погледна Авакум в лицето и лукаво се усмихна:
Юначеа луда и младу,
ни соам ут небу паднала,
ниту ут земеа никнала.
Га ма еа майка родила,
с преасну ме млеаку кармила,
с чьорну ма грозде хранила,
с ройну ма вину пуила
на млеакуну сам беаличка,
на гроздеану сам чьорночька,
на винуну сам чеарвена!
Тя се наведе да стъкне огъня и басмената й блузка се разтвори широко около врата.
— Сигурно и ти си била такава самодива! — каза Авакум.
— А мигар сега съм лоша? — стрелна го Балабаница и опъна блузката върху гърдите си.
— Напротив, сега струваш колкото две самодиви — засмя се Авакум.
Той чувствуваше, че очите му говорят повече, отколкото трябва, затова се прозина с вид на уморен човек, разкърши ръце и се изправи.
— Нима ще си ходиш? — запита Балабаница, като го гледаше от своето столче с тъжно и изненадано лице.
— Трябва — каза Авакум. — Обещал съм на моите приятели, геолозите.
Тя не отговори нищо. Погледна разсеяно огъня, котлето, което къкреше на куката, и едва чуто въздъхна.
Сърцето на Авакум се сви: сред голямата соба, тази вечер празнично осветена от буйния огън, Балабаница изглеждаше ужасно самичка.
— Аз мога и да не ида — каза Авакум.
А тя го мярна с очи и кротко му се усмихна:
— Върви, да те не чакат! Аз ще хапна набързо и ще си легна да спя. Защо ще кукуваш сам?
Утрото беше студено и мъгливо. Авакум облече зимния си пуловер и се поразмисли: какво да предпочете — якето си или шлифера? Якето беше по-удобно, но той избра шлифера — тази дреха, ушита със секретни и дълбоки вътрешни джобове, побираше всичко, каквото му беше най-необходимо: лупата, няколко универсални ключа, електрическо фенерче, петметрово въже с кука, козметическа кутийка, бинт и очила.
Балабаница беше излязла.
Като отваряше вратницата, той се усмихна. „Като мляко съм беличка, като грозде съм черничка, като вино съм червена“ — спомни си песента и отново се усмихна. А в сърцето си — сам не знаеше защо — изпитваше някаква смътна, дълбока утаена жал.
Тази сутрин бай Марко Крумов го нагости с две варени яйца и бучка сирене. Заприказваха се за квартирите на геолозите. После, когато Авакум бръкна, за да извади пари, мустакатият метр д’отел махна пренебрежително с ръка.
— Слушай, момко — каза му той, — защо трябва да се безпокоиш всеки път и мен да затрудняваш? Ние с твоите приятели имаме такваз практика тук: всеки предплаща в началото на месеца по една стотачка, пък аз му давам тефтерченце. Той си записва ката ден консумацията, а когато дойде тридесето число, аз му правя хесапа 4 4 Хесапа — в случая „тегля чертата“. — Б.ред.ел.изд.
, ако е наддал пари — връщам му, ако ми е длъжен — вземам разликата от стоте лева нагоре. Хем за него удобно, хем мене улеснява. Щеш ли да се уговориме и с тебе на тез начала?
Авакум повдигна рамене. Беше му все едно.
Бай Марко извади изпод тезгяха няколко тефтерчета и му ги подаде. Това бяха най-прости тефтерчета, с листа, разграфени на квадратчета. Върху корицата на първото, което Авакум разтвори, беше написано с химически молив: „Кап. М. Калудиев“. Половината от страниците му бяха изпълнени с нечетлив аптекарски почерк. Второто тефтерче беше на Кузман Наумов. Този мрачен и затворен човек пишеше едро, красиво, със закръглени букви, като истински артист в калиграфията. „Да му се не надяваш“ — помисли Авакум. Третото тефтерче принадлежеше на Ичеренски. Неговата силна ръка пишеше четливо, но буквите бяха дребни, приличаха на мъниста. Всеки ред в това тефтерче напомняше конец, нанизан с най-мъничките синци, каквито можеха да се намерят в някой селски дюкян. „Иди, че гадай характера според почерците“ — усмихна се Авакум и захвърли тефтерчетата върху тезгяха.
Читать дальше