Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Тази „рекичка“ водеше наистина към голяма вода!

Той преписа квитанцията и без да се бави нито секунда повече в мрачната къща, изскочи навън.

По-нататък събитията се развиха така.

Повика по телефона — от канцеларията на стопанството — Смолянското окръжно управление и поръча да му изпратят тозчас и с най-голяма бързина един по-мощен мотоциклет. А сам тръгна по пътя, който водеше за село Лъките.

Мотоциклетът го засрещна току пред селото. Поръча на моториста да поиска от управлението някакво превозно средство, за да се завърне в Смолян, сетне обкрачи седлото и полетя по пътя, който водеше към шосето за Пловдив.

Беше десет часът преди обяд.

Все така ръмеше невидимият дъждец. Над хълмовете и над горите пълзеше ниска бяла мъгла.

Машината гълташе километрите с лудешка бързина. И само едно чувство изпълваше Авакум: страхът да не се подхлъзне в някой от острите завои.

В Пловдив пристигна малко следобед. Той намери бензиностанцията, показа на касиерката номера на Кузмановата квитанция и поиска да му каже приблизително в колко часа е издадена. Касиерката прелисти квитанционната книга — оказа се, че беше издала тази квитанция малко време след като бе поела дежурството в станцията.

— Клиентът е получил бензин в един часа и двадесет минути след полунощ — каза тя.

Авакум й поблагодари.

Излезе на улицата почти зашеметен: щом като Кузман Наумов е получил бензин в един часа и двадесет минути след полунощ — той е пристигнал в Момчилово не по-рано от четири часа сутринта. Почти два часа след произшествието в Илязовия двор.

Разбира се, Кузман Наумов и авторът на престъплението не бяха едно и също лице.

Но сините ръкавици? Нали Кузман беше получил от плетачката сините ръкавици? И нали косъмчетата от тия сини ръкавици той намери върху перваза на разбития Илязов прозорец?

Авакум отведе мотора по-далеч от станцията, запали цигара и дълго мисли.

После забеляза, че стои срещу витрината на един бръснарски салон. Влезе в салона и докато бръснарят се занимаваше с лицето му, той все продължаваше да мисли за Кузман Наумов и за сините ръкавици.

По едно време се усмихна.

— Доволен ли сте? — попита го бръснарят, като чистеше с четка сакото му.

— Много — каза весело Авакум.

След няколко минути той беше в окръжното управление. Повика един лейтенант и му заръча да иде в хотел „Тримонциум“, да прегледа адресните карти от двадесет и втори август и да му съобщи по телефона дали лицето Боян Ичеренски е нощувало в, хотела.

Подир половин час лейтенантът позвъни:

— Лицето, което ви интересува, е получило стая № 207 и е напуснало стаята неизвестно в колко часа на двадесет и втори срещу двадесет и трети август.

— Отлично! — каза Авакум. — Донесете ми адресната му карта, но заедно с всички други адресни карти — нали разбирате защо?

Когато дежурният лейтенант измъкна от огромната купчина картата, която го интересуваше, и му я подаде, Авакум кимна с глава: адресната карта на Боян Ичеренски беше попълнена от ръката на Кузман Наумов. Той позна тутакси почерка му — едър, закръглен, почерк на калиграф!

Само за двадесет минути от София съобщиха серията и номера на Бояновия паспорт. Данните напълно съвпадаха с това, което беше написано върху адресната карта.

Авакум поблагодари на лейтенанта и го изпрати с картите обратно в хотела.

Сега той прекрасно знаеше, че през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август Кузман Наумов беше осигурил безспорно алиби на Боян Ичеренски. Боян Ичеренски е имал фалшив паспорт — на свое име и със своите данни, но със снимката на Кузман Наумов Христофоров.

Преди да излезе, Авакум помоли Смолянското управление да повика — уж за някаква справка — двамата старшини, които пазеха Илязовия дом, и на тяхно място да изпрати други. Новите двама трябваше да го пускат по всяко време в пункта. Той съобщи пропускателната парола и затвори телефона.

Сетне порови в картотеката на адресното бюро, записа си един адрес и към два часа следобед напусна управлението.

Къщата която търсеше, се намираше в средата на уличката, която минаваше зад градския народен театър. Тя беше двуетажна, масивна, строена в полубароков стил, с щори на прозорците и корнизи под двата балкона.

Отвори му възрастна жена, облечена в тъмен пеньоар, със слабо деликатно лице, което въпреки бръчките беше запазило следи на отдавнашна, заличена от годините хубост.

— Госпожа Ичеренска ли? — запита възрастната жена. Тя помълча миг-два и пак запита: — А кой я търси?