Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Авакум едва не прехапа долната си устна. Той доближи колата на пръсти и почти без да диша. Това беше една открита джипка, четириместен вилис.

Сред кирпичения зид зееше празно място — човекът с вилиса беше оставил вратата отворена.

„Изпревариха ме“ — простена в себе си Авакум. В същия миг се промъкна в двора и за втори път се стъписа — на горния кат зад ниския чардак светеше прозорец.

После си спомни, че беше доловил на улицата миризма на затоплени гуми и бензин. „Този приятел току-що е влязъл“ — помисли си той.

Пак така, като стъпваше на пръсти и задържаше дъха си, той се промъкна до входната врата. Полека натисна дръжката и за пръв път в живота си изруга, макар и наум. Вратата беше заключена със секретна брава.

Той отстъпи няколко крачки назад и безпомощно скръцна със зъби. Впи пръсти в дланите си и почувствува, че сърцето му ще се пръсне — като че ли някоя огромна ръка го притискаше с коравата си длан.

Но това продължи само миг-два. В следната секунда той бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и извади оттам петметровото въже със стоманената кука. Изтича към края на чардака и подхвърли куката нагоре — скобата захапа тънкото дърво на перваза и не помръдна. Тогава Авакум изхлузи обувките си, улови се за въжето и като се опираше с крака на стената, покатери се нагоре и изскочи на чардака. Наведе се, пролази до прозореца и погледна в стъклото.

Тази нощ беше наистина нощ на големи изненади.

Вътре, облечена в зелена винтяга и с кърпа на изрусените си коси, стоеше Виктория Ичеренска. Всъщност тя не стоеше неподвижна, а трескаво бъркаше и търсеше нещо в централното чекмедже на една дъсчена кухненска маса. Тя извади купчинка вилици, ножове, захвърли ги на пода, сетне бръкна още по-дълбоко навътре. Когато измъкна ръката си навън, в пръстите й блестеше една голяма сребърна чаша. Тя примъкна стола, който беше до нея, седна пред масата и като постави чашата в скута си, започна с нея някаква чудна игра. Като че лъскаше горния й край. Но Авакум не можеше да види какво по-точно прави, защото тя седеше гърбом към него. Сетне взе от масата лист и писалка и като топеше писалката в едно малко стъкълце и заничаше в скута си, написа няколко реда. Захвърли писалката, а съдържанието на стъкълцето изсипа на пода. После взе един молив и написа върху същото листче още няколко реда. Това листче тя пъхна в една дебела книга, която лежеше на масата. И пак захвана да лъска горния край на чашата.

Всичко това стана за не повече от пет минути.

Виктория Ичеренска се изправи, свали кърпата от главата си, просна я на пода и наслага отгоре й захвърлените вилици и ножове. Към тази купчина тя прибави и сребърната чаша. Завърза купчината като бохчичка и я напъха в кожената чанта, която Авакум едва сега забеляза на пода до масата. Взе чантата в лявата си ръка, а дясната протегна към електрическия ключ.

В същия миг Авакум отскочи към перилата на чардака, преметна се през тях, увисна и тупна на земята. Усети остра болка в стъпалата и глезените си, но не се застоя, а хукна през двора и излезе на улицата. Огледа се, помисли и пак се огледа. Откъм двора се зачуха стъпки. Тогава той мина зад колата и се мушна под нея.

Вятърът продължаваше да вие, клоните на овошките стенеха, като да молеха някого за милост.

Виктория Ичеренска намести чантата си между двете седалки, зае мястото си пред кормилото и натисна стартера. Електромоторът изхърка и замря. Това се повтори няколко пъти — моторът мълчеше. Тя скочи на земята, повдигна капака и Авакум се досети по шума, че налива в карбуратора бензин.

Докато тя работеше с буталцето, Авакум изпълзя назад, коленичи и обгърна с ръце резервната гума.

Виктория Ичеренска пак натисна стартера и този път моторът тутакси забумтя. Докато отпускаше съединителя и подаваше газ, Авакум се изправи, а когато колата потегли, той легна по корем върху задните седалки, протегна ръка и сграбчи кожената чанта. Виктория Ичеренска превключи на втора скорост и Авакум благоразумно се отдръпна назад. Падна по очи, лицето му се завря в калта, но кожената чанта не изпусна от ръката си.

Вилисът отмина в тъмнината.

Той се изправи, разбит и кален, но с весело сърце.

Върна се по същия път и пак влезе в стаята си, като се изкачи по клоните на стария бор. Наближаваше четири часът, но мракът беше все така дълбок, като че ли не настъпваше разсъмване, а наближаваше полунощ.

Той запали лампата, погледна се в джобното си огледалце и се засмя. Остави кожената чанта върху масата и започна да изважда от бездънните джобове на шлифера си другите си трофеи от Бояновия дом: празното шишенце, чието съдържание Ичеренска беше изляла на пода, други две шишенца, пълни с червена течност, и едно листче с няколко набързо надраскани цифри.