Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Тия неща Авакум познаваше от описа на Слави Ковачев. Докато той изследваше разбития прозорец с лупа и сантиметър, Слави Ковачев беше дошъл на оглед в стаята на учителя. И понеже имаше пълно доверие в педантичната му добросъвестност, а времето течеше, той се задоволи със сведенията, които почерпи от неговия опис. Сега можеше сам да установи, че колегата му от Пловдив не беше пропуснал нито един що-годе значителен предмет.

Балабаница се спря насред стаята и повдигна ръка:

— Само туй легло със завивките е мое — каза тя. — И долапът. Другото, дето го виждаш, е на даскала. И туй, дето е вътре в долапа, и то е негово. Аз съм подписала декларация за тия неща. Ако нещо изчезне, аз ще отговарям.

— Бъди спокойна — усмихна се Авакум. — Аз ще пазя тия неща като очите си. Няма смисъл да ги местиш на друго място. Както виждаш, не нося много багаж и те няма да ми пречат.

Докато тя сменяше покривките на леглото и изнасяше дрехите на учителя, Авакум стоеше гърбом към нея, но чуваше как тя тихичко хълцаше и подсмърчаше с нос. Той прехапа устни и се намръщи. „Ако не успея — помисли той, — тия неща едва ли ще бъдат върнати някога на предишното им място. Даскалът няма да се върне в Момчилово.“

Той погледна през прозореца. Оттук се виждаше настръхналата снага на Змеица. Над кафявите сипеи тежеше мрачно дъждовно небе.

„А тази жена го е обичала — помисли Авакум. — Затова плаче.“ И както гледаше към кръстопътя, той си спомни малките й устица и тежкия поглед на тъмните й очи. „Сигурно е живяла с него“ — въздъхна той. И веднага се сепна: учуди го въздишката му. В това, че може би е обичала и живяла с учителя, нямаше нищо тъжно. Въздишката беше съвсем излишна.

Той излезе на чардака и отвори другата, съседната врата. Това беше една малка собичка, пълна с всякакви вехтории. Стари книги, вестници, тетрадки, препарирани катерици, глухари и една лисица, и едно малко кафяво мече. Мечето беше поставено на дървена поставка върху продълговат сандък. На един прогнил рафт сред паяжини и прахуляк блещукаха стъкленици със спирт. В тия стъкленици се виждаха навити на спирали змии с белезникави коремчета и пъстри гърбове. Имаше и гущери, и дъждовници. Една препарирана бялка изцъклено гледаше към единственото прозорче на това килерче — малко, четвъртито, с немито от години стъкло, завардено с дебели железни пръчки.

Авакум усети върху тила си погледа на Балабаница. Той полека се извърна.

— И тия неща са на даскала — каза тя. Очите й бяха още зачервени. — Гласеше ги за училището. — Тя помълча. — Тук нищо не е описвано. Пък и какво ли има толкоз важно? Само дето държаха стаичката ми запечатана! Всичко туй аз ще смъкна в избата, а тук ще си наглася стан.

Тя помръдна с рамене, погледна изкосо Авакум и той забеляза, че в очите й вече няма сълзи.

— Тук аз ще си наглася стан — повтори тя. И добави по-тихо: — Ако останеш за по-дълго, и черга мога да ти изтъка. Женен ли си?

— И с шест дечица отгоре!

— Сиромашкият! — Тя се позасмя някак неопределено, помълча, после пак помръдна с рамене. — Аз ще ида до мандрата — каза тя, без да се извръща — и ще се върна надвечер. Ако излизаш — ключовете взимай у теб!

— Непременно — кимна Авакум.

Тя заслиза надолу полека — може би по-полека, отколкото беше необходимо.

Авакум я изпрати с очи. Сетне слезе на двора и внимателно разгледа къщата откъм всичките й страни. Срещу южния прозорец на неговата стая дигаше невисоко клоните си чепат бор. Неговият връх стигаше стряхата на покрива, а няколко от разперените клони, дебели колкото ръката му, почти опираха до перваза на прозореца.

„Ето откъде може да се влезе без покана“ — помисли Авакум.

Той постоя под дървото, мислено се покатери по окастрените вършини, промъкна се през зелената корона и спокойно възседна перваза. Не беше никак трудно.

Този южен прозорец гледаше към градината. Това беше един доста занемарен сливак, обраснал с гъста, пожълтяла вече трева. От стария бор до оградата, изплетена с вършини и висока до пояс, Авакум изброи тридесет стъпки. Оградата опираше на една глуха уличка, широка колкото да мине волска кола. Тя се провираше покрай плетища, които с нищо не се различаваха от оградата на Балабаница.

През градината минаваше отъпкана пътека — тя водеше в дъното на селището, където бяха дигнати ниски постройки: кочина, в която нямаше свини, празен обор — отдавна запустял, плевник с изтърбушен покрив от почерняла слама и широк навес за дърва. Под навеса имаше сечник и забита секира в него и около две коли едри и сухи чамови цепеници. Ясно беше, че пътечката се поддържаше единствено заради тоя навес.