Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Авакум се приближи до мечето и го помести. Под дървената поставка зина отворът на продълговатия сандък. Той светна с електрическото си фенерче и видя в дъното му една купчинка от камъни — различни на цвят и големина.

Нямаше нищо друго в тоя сандък. Но един камък, голям колкото юмрук, беше обвит с лист от тетрадка и превързан с червен вълнен конец. Той стоеше върху купчинката най-отгоре.

Авакум протегна ръка, извади камъка и в светлината на жълтия лъч прочете:

Змеица, 7 август

Надписът беше написан нечетливо с химически молив.

„Някакъв минерал, който Методи Парашкевов е намерил в местността Змеица петнадесет дни преди събитието в Илязовия двор“ — помисли Авакум. Той подържа камъка в ръката си, сетне го захвърли върху купчинката и пак намести мечето отгоре.

Беше започнало тихичко да ръми.

Сивите облаци ближеха с косматите си валмища големите сипеи на Змеица. През отворения прозорец влизаше студен въздух, напоен с миризма на бор и влажна земя.

Беше тихо вътре и някак си много пусто и тъжно.

Авакум потръпна — като че ли самотата се превръщаше в някакъв остър и навлизащ в душата му студ. „Трябва непременно да заспя“ — помисли той. Зави се с шлифера си презглава и затвори очи.

Дъждовните капки почукваха по стъклото на прозореца — и тоя тих шепот правеше тишината още по-тежка.

Събуди го лекото хлопване на пътната врата. Той се ослуша и позна Балабаница по стъпките, които отекнаха на пруста. Не беше удобно да стои в тъмното — запали лампата и започна да подрежда дрехите си в шкафа. Само шлифера си остави върху кревата. Той имаше от вътрешната си страна, под хастара, два дълбоки джоба, в които Авакум държеше някои свои потребни неща: въже, запасна батерия за фенерчето, пачка патрони с един мъничък, но тежък стоманен пикел в кожена калъфка.

Навън тихият дъжд продължаваше да вали.

Авакум отвори двете крила на прозореца, сетне наметна шлифера си на раменете, слезе на двора и застана на пруста. Той се прокашля.

Миг след това вратата на стаята се отвори и в осветената рамка застана Балабаница.

— Ама защо стоиш навънка? — запита го тя с много учуден глас. — Че влез вътре да се огрееш, виж само какъв огън съм запалила!

Зад широкия й гръб от припламването на огъня светлината ту слабееше, ту се усилваше. И една приятна миризма излизаше отвътре — миришеше на печени картофи.

— Благодаря — каза Авакум. Той почувствува, че е гладен, и преглътна. — Наканил съм се да излизам. Иначе с удоволствие бих влязъл да се посгрея.

А Балабаница продължаваше да стои в рамката на вратата.

— Може след малко дъждът да попрестане — каза тя.

— Наистина — усмихна се Авакум. — Защо пък да не почакам? След малко дъждът съвсем ще спре.

Той се намести срещу огнището и с наслада протегна ръцете си към огъня. После извади луличката си, напълни я с тютюн и запуши.

И докато Балабаница пъргаво сновеше насам и натам и шеташе, за да приготви вечерята, той по навик огледа обстановката, макар и през цялото време да даваше ухо в мекото шляпане на босите й крака.

Собата беше широка, с полици по стените, с два бакъра до вратата, окачени на железни куки. В левия ъгъл тъмнееше отворена врата — вероятно беше спалнята. Той си спомни, че прозорецът й гледаше към занемарените стопански постройки в дъното на сливака.

— Балабанице — каза Авакум, — не ти ли е студено да ходиш боса?

Тя се поспря за миг. Изглеждаше доста учудена.

— Да ми е студено? — Погледна в краката си и кой знае защо съвсем малко повдигна фустата си нагоре и весело се разсмя. — Как ще ми е студено! Ами! Аз тъй съм свикнала. — Тя пак отпусна фустата си и кимна с глава към наредената маса: — Хайде да вечеряме, че хлябът ни чака. То не съм приготвила кой знае какво — нали съм сама душа?

Авакум не искаше да обиди вдовицата, затова бързо се притъкми към трапезата. Имаше паница с печени картофи, сирене, тиганка с пържени яйца и един голям кастрон кисело мляко. И камара порязаници хляб.

— Моята къща е вдовишка и домът ми е кукувичи дом — въздишаше Балабаница, като енергично си топеше от яйцата. — Докато сиромахът Методи беше тук — често ми правеше дружинка, защото не обичаше да придиря, пък и той беше сама душа. Случваше се и баница да умеся, и туй, и онуй. А откакто го дигнаха — на, все сухоежбина ми е на масата, пък и тя ми засяда на гърлото.

Авакум забеляза, че залъците й не засядаха на гърлото — тя се хранеше с доста голям апетит и лицето й изглеждаше много свежо.