Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Авакум почака някое време, сетне прибяга наведен до външното стълбище, изкачи се на чардака и безшумно притвори вратата след себе си.

През разтворения прозорец вятърът навяваше влага и ситни капки дъжд.

Аз запитах веднъж Авакум:

— Защо излъга Балабаница, че няма да спиш в стаята си? Какво имаше на ум, какво целеше с тази лъжа? Беше ли наистина сигурен, че някой ще дойде през нощта в този дом?

Авакум повдигна рамене:

— Нищо нямах на ум тогава и нищо по-конкретно не предполагах. Хрумна ми, че трябва да остана незабелязан в къщи — и останах!

Той помълча и се усмихна:

— Имах чувството, че нещо ще се случи тази нощ, или още по-точно, че нещо трябва да се случи през тази нощ…

Той лежеше буден в леглото си, облечен, наметнат само с шлифера си, който беше поизмокрен вече от дъжда. Вслушваше се в почукването на капките по дървото на перваза, в тихия разговор на вятъра с чепатия бор и нищо не мислеше.

Като че ли времето беше престанало да тече.

Стресна го сподавеното скърцане на външната порта. Някой я отвори, после този някой мина през пруста, чу се щракането на ключалката и всичко потъна отново в предишната тишина.

„Портата скръцна само веднъж? — помисли Авакум. — Сега тя стои отворена, като че ли очаква някого. Ключалката също щракна само веднъж.“

Той лежеше в тъмнината с отворени очи.

Сетне му се стори, че някой минава през пруста — това бяха по-тежки и по-неуверени стъпки. И отново настъпи тишина.

Дъждът все така си почукваше по дървото на перваза.

По едно време го досмеша — трябваше ли да простине под мокрия шлифер заради любовните срещи на Балабаница?

Но не помръдна. Все очакваше да се случи нещо по-особено, нещо, което имаше по-пряка връзка с впечатленията, които съзнанието му беше попило през деня.

И изведнъж усети остра тръпка по цялото си тяло. Някой се изкачваше по стълбището — едно от стъпалата скръцна, после този шум отново се повтори — до самата площадка.

Той беше забравил вратата си отключена. Нарочно ли не я заключи, или просто беше забравил да превърти ключа, не можа да си спомни. В тоя миг той нищо не мислеше.

Но човекът, който беше се изкачил на площадката, нямаше намерение да влиза в неговата стая. Той отвори другата врата, на килера, и потъна вътре.

Какво можеше да търси там? При вехториите и препарираните птици и животни? Това беше толкова неочаквано, че Авакум едва не се изправи на леглото си от почуда.

Той се овладя в оня миг, когато пак дочу тихото скърцане на стъпалото. Човекът беше слязъл вече на двора.

Сега всичко се разви в минута-две. Авакум се хвърли към прозореца и като се преметна през перваза му, улови един от клоните на стария бор и започна бързо да се спуща надолу. Преди да усети земята под краката си, той се изхвърли напред и хукна към плета. Пред него тичаше човек.

Авакум бръкна за фенерчето си, но се подхлъзна, залитна и се просна по очи върху мократа трева.

И докато се изправяше на краката си, той горчиво се усмихна. Съзнаваше, че беше загубил първата си схватка.

Дълго не можа да заспи; той беше проиграл един ценен миг. Какво му пречеше да светне с фенерчето си в очите на неизвестния — в момента, когато той се намираше още в килера? Такова нещо можеше да направи дори една жена…

Той скръцна със зъби, обърна се към стената и затвори очи.

Събуди го на зазоряване вятърът, който блъскаше и превиваше клоните на стария бор. Сиви, разпокъсани облаци бягаха по небето и в пролуките им блестяха късчета синьо, измито небе.

Сякаш вятърът беше измил и лошото настроение от душата му: когато отваряше очи, струваше му се, че около него се носят звуците на една позната мелодия. Беше весела мелодия, вероятно валс.

„Сега трябва да видя какво е станало в килера“ — помисли Авакум. Той грабна пешкира си и слезе на двора. Дълго се ми и плиска на чешмата, докато кожата му се зачерви от студ.

„Сега ще видя какво е станало в килера“ — помисли пак, но захвана да се бръсне и изведнъж се сети, че мелодията, с която беше се събудил, е от операта „Евгени Онегин“.

Той си облече нов пуловер, излъска обувките си, после изля шепа одеколон върху косата си и започна да се реши пред едно малко огледалце, което беше закрепил до статива с епруветките. През цялото това време все си подсвиркваше валса от „Евгени Онегин“, като че ли насреща му не се мръщеше назъбената Змеица, а грееше една розова фасада с жълти балкончета.

Чардакът беше мокър, вратата и дръжката на килера — и те бяха плискани цяла нощ от дъжда. Нямаше смисъл да занича за каквито и да било следи.