Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Всички се смяха, дори бай Гроздан се усмихна. И аз се помъчих да се засмея.

Тогава Авакум каза на Марко Крумов:

— Туй, дето аз изконсумирах, ще го заплати този почтен мъж. — И посочи Ичеренски. — А сега дай по едно вино на всички ни, че и на себе си налей!

После стана дума за квартирата.

Бай Гроздан, комуто очевидно археологът не се хареса много, захвана да усуква: имало някоя и друга по-свястна стая в селото, но учителите и геолозите били наели всичките. Та изобщо било трудно да се намери квартира.

— Той може да се настани временно в моята амбулатория — казах аз, макар че имах достатъчно причини, за да не бъда любезен с този човек.

— Това е разумно — рече Ичеренски.

Авакум въздъхна.

— Аз съм много чувствителен — каза той. — Винаги губя настроение, когато видя болно добиче. А пък мерне ли ми се спринцовка с игла пред очите — изпадам в меланхолия за цяла седмица.

— А пък аз хиляда спринцовки да видя — нищо ми няма! — ухили се Матей Калудиев. После този веселяк каза: — Нямам нищо против да си съжителствуваме двамата в моята стая. Тя е широчка и има южно изложение.

— Прекрасно кимна Авакум. — Аз имам голяма слабост към стаите с южно изложение. Моят бъдещ апартамент ще има два прозореца, които гледат на юг. Но аз съм капризен на сън, имам силно развит слух и не мога да понасям хъркането. Изпадам в ипохондрия, когато чуя някого да хърка до мен.

Бай Гроздан сви нетърпеливо рамене, но не каза нищо.

— Аз не хъркам — обади се съвсем ненадейно Кузман Христофоров.

Всички трепнахме и като по команда помълчахме една минута.

Пръв се съвзе Авакум.

— Много благодаря за добрите чувства — каза той, като се взираше напрегнато в лицето му — Аз с удоволствие бих съжителствувал с такъв способен минен инженер. Винаги съм уважавал минните инженери. Но ти, приятелю, имаш навик да бъбриш в съня си, нали? Съжалявам!

— Нищо! — кимна Кузман и си наля вино.

Ние пак помълчахме.

— Вижда се, че за твоя милост трябват удобства — подхвана някак насила бай Гроздан. — Балабаница имаше такава стая: широка соба, като за трима, на втория кат — пълна самостоятелност!

— При Балабаница? — погледна го лукаво Матей Калудиев и намигна.

— Ех, и ти! — начумери се Ичеренски. Той отчупи един залък хляб и започна бавно да го мачка под палеца си.

Бай Гроздан го погледна и лицето му тутакси доби вид на човек, извършил непростима грешка. Той поиска да каже нещо, отвори уста, но наведе главата си и замълча.

Матей Калудиев подсвирна и се извърна към прозореца.

— Какво? Да не би тази удобна стая да сте я обещали някому? — попита Авакум.

Ние се спогледахме. Явно беше, че на този фронтален въпрос трябва да отговори Ичеренски. В края на краищата ние се бяхме съгласили той да бъде старейшина на нашата маса.

Така и стана.

Ичеренски се прокашля и взе думата.

— Тази работа стои малко особено — каза той. — Бай Гроздан има на ум стаята на Балабаница, която притежава известни удобства, това е вярно.

— Пък и Балабаница си я бива — намигна лукаво Матей Калудиев.

— Тук няма място за шеги! — смъмри го Ичеренски. Той помълча някое време. — Има само едно неудобство — още не се знае какво ще стане с човека, който я държи!

— Бъдете спокойни — каза Авакум, — този човек едва ли ще излезе скоро от затвора.

Ние го погледнахме втрещени. Лицето на бай Гроздан загуби жизнерадостния си цвят, а по устните на Кузман Христофоров се плъзна някаква зла и в същото време страдалческа усмивка.

— Непременно ще бъде обесен — повтори с весела усмивка Авакум. Той запали цигара и удобно се облегна на миндера. — Секретарят на окръжния съвет ми поразправи доста неща. Методи ли, как беше…

— Методи Парашкевов — промънках аз.

— Именно. Всичко си признал човекът, от игла до конец.

— Странно — каза Ичеренски.

Бай Гроздан тежко въздъхна. Като че ли него щяха да бесят, а не Методи Парашкевов.

— Тоя тип седеше тук, на тази маса, между нас! — Капитанът удари с юмрук по масата и се похвана за кобура.

От удара, който можеше да повали едно теле, чашката на Кузман Христофоров подскочи и виното се разля по коленете му. Виното се разля по коленете му, а той остана неподвижен.

— Който не умее да се смее и не обича да приказва за жени — нему вяра да нямаш! — заключи философски капитанът и поклати заканително глава.

— Но аз съм имал късмет! — засмя се весело Авакум. — Както виждате, всичко се нарежда в моя полза. Преди една година, като бяхме на разкопки около Никополис ад Иструм, една стара циганка ми гледа на боб и ми каза, че съм се родил под щастлива звезда. Така ми каза: „Ти си роден, сине, под щастлива звезда. Но таз звезда възлиза на небето, когато гроздето узрее и кукурузът стане за бране. По туй време всяка работа, дето ще захванеш, ще ти спори.“ Тъй ми каза тогаз циганката при развалините на Никополис ад Иструм и аз мисля, че тя не е сгрешила. Тези циганки понякога много познават. Съдете сами: кое време е сега? Ранна есен. Гроздето е узряло, кукурузът е станал за бране. Тоест — моята звезда е изгряла на небето. Значи — ще имам удобна квартира и приятна хазяйка. А тия неща — ще се съгласите, защото и вие сте хора на науката — имат голямо значение в изследователското дело.