Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Така неусетно, както казах одеве, летяха незаетите ни с работа часове. Аз обикнах тия хора, макар че Боян Ичеренски все не ме забелязваше и макар че капитанът от артилерията започна все по-начесто да прескача до село Лъките: в село Лъките имаше амбулатория и там царуваше моята колежка, доктор Начева. Тя обичаше да намята раменете си, с резедав шал… Но както и да е! Аз нямах основание да гледам с лоши очи на капитана заради това, че ходел до село Лъките. Той имаше мотор — защо да не ходи?

Рашка даваше редовно висок млеконадой, а в района нямаше ни шап, ни кокоша чума, кооператорите очакваха добри пари наесен, когато изведнъж се случи това неприятно нещо — произшествието в Илязовия двор. Ние бяхме смутени, поразени, като да беше паднал гръм досами нас. Всъщност гръм наистина падна и досами нас — арестуваха нашия прекрасен побратим по маса Методи Парашкевов.

Неговото място на миндера стоеше празно.

Ние пак се събирахме в малката соба, но да кажа, че ни беше весело, сигурно ще излъжа. Капитанът, който не беше сантиментален човек, захвана да въздиша, а Боян Ичеренски стана мълчалив, потъмня, изглеждаше като страшен градоносен облак. Само Кузман Наумов като че ли не се промени. В очите му се четеше дори някакво злорадство, но си мълчеше.

В такова недобро настроение ни завари Авакум Захов. А защо в паметта ми е останал лош спомен от нашата първа среща, аз ей сега ще разкажа.

Тъкмо бяхме седнали да обядваме — Марко Крумов ни гощаваше с пържени яйца, — дочухме откъм кръстопътя клаксон на автомобил. Ние се ослушахме, а Боян Ичеренски тозчас се изправи и надзърна през прозореца.

На масата седяхме в пълен състав, което ще рече, че и началникът беше при нас и сърбаше мълчаливо медовината си. Всъщност само той единствен не обърна внимание на клаксона.

— Кола от окръжния съвет — каза Боян Ичеренски и отново седна на мястото си. После допълни, като си отчупваше парче хляб: — Тази кола и друг път е идвала тук. Аз съм запомнил номера й.

Бай Гроздан се почеса по тила.

— Сигурно ще е окръжният агроном — каза той и лицето му изведнъж доби угрижен вид.

Докато ние гадаехме кой ще е гостът, нашият метр д’отел вече гръмогласно канеше някого в собата:

— Молим, заповядайте вътре, влезте!

И авторитетно се разпореждаше:

— Момче, дай куфара тука, не стой до вратата!

И на прага застанаха двама души: единия тутакси познахме — беше секретарят на окръжния съвет. Другият — по-тънък, по-висок и по-млад — виждах за пръв път. Той беше облечен в сив спортен костюм, носеше преметнат на рамото си бежов шлифер, с една дума — имаше доста изискан вид. Лицето му беше възслабо, строго и малко уморено. Не блестеше с привлекателната хубост на капитана, но излъчваше една особена, вглъбена съсредоточеност и много спокойствие. И един белег биеше веднага в очи — лявата му вежда беше черна, а дясната — тя беше червена, изглеждаше намазана като с червена боя.

Секретарят на окръжния съвет много бързаше. Той изпи на крак половин чашка вино, поблагодари и с няколко приказки ни обясни как стои работата с нашия, гост. Авакум (той го назова с истинското му име, но има ли значение за разказа?), Авакум Захов бил историк, археолог, изпращала го академията да проучи старата история на момчиловския край, та щял да остане някое време на село.

— Брей! — чукна се бай Гроздан по челото. — Ние, в съвета, получихме писъмце от нам какъв си институт да оказваме услуга на еди-кой си. — Той се позамисли: — Скоро беше, преди ден-два!

Секретарят на окръжния съвет изказа увереност, че ние ще помогнем на Авакум да се настани на по-удобно място, и понеже много бързаше за някъде си, където го чакали, пожела ни ползотворна работа и си отиде. Майорът допи медовината си и излезе да го изпрати.

Сивата кола изчезна по посока на Лъките.

Боян Ичеренски, когото по мълчаливо съгласие бяхме избрали за наш старейшина покани Авакум до себе си, наля му чаша вино и поръча на Марко Крумов да му приготви нещо за ядене. После, както си му беше редът, започна да ни представя един по един на учения човек.

— Това е бай Гроздан — кимна той към председателя и добродушно му се усмихна. — Председател на стопанството и татко на насущния хляб наш. Добър човек. Тоя до него, начумереният, дето прилича на човек, налапал цяла торба с киселици, това е прочутият минен инженер Кузман. Кузман Наумов Христофоров. Но много пие и много мълчи. Загадъчен екземпляр. Сега внимавай! — Той посочи с глава капитана. — С негова милост не те съветвам да мериш силите си на любовния мегдан. Ще те глътне като мушица. Той има големи заложби, а отгоре на всичко е и артилерист. Завършил е академия и ако не го погуби без време някоя Станка пердю, той непременно ще стане генерал. Простете ми за откровеността, капитане, аз много ви обичам. Хайде наздраве!