Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Капитан Калудиев каза съвсем ненадейно:

— Ние с теб ще станем добри приятели, любезни!

Той наля чашата на Авакум, наля и своята, па се протегна над масата и целуна звучно археолога по лявата буза.

На свой ред и Авакум направи същото. После те чукнаха чашките си и ги изпразниха до дъно.

— И все пак — каза Ичеренски, комуто доброто настроение се беше възвърнало отново — аз не те съветвам да живееш в тази квартира. Помисли си. Нима е приятно да се живее в квартирата на обесен?

— Но, приятели — засмя се Авакум, — а нима аз имам вид на човек, който се бои от привидения?

Ние мълчаливо се съгласихме, че той няма такъв вид.

Тогава Ичеренски се надигна от стола си, прозина се шумно и бавно тръгна към вратата.

— Ти забрави да платиш, другарю! — подвикна подире му Авакум.

Аз изтръпнах. За кой ли път изтръпвах този ден! Та може ли да се подвиква по такъв нахален начин на човека със заслуги, на учения, който беше открил толкова много нови находища с мед! Макар и да не го обичах в душата си, аз го уважавах и кой знае защо — боях се от него, както едно време се боях от учителя си по математика.

Но Ичеренски само се усмихна.

— Не се безпокой, момчето ми! — каза той. — Днес е сряда, а в сряда аз заплащам всичко, каквото се консумира на тази маса, включително и консумацията на гостите. Доволен ли си?

— Много — каза Авакум. — Премного съм доволен. Аз обещавам най-тържествено пред тази честна компания, че всяка сряда ще ти бъда редовен гост.

— Благодаря — кимна леко Ичеренски. — Ще ми бъде драго, разбира се. Аз обичам деликатните хора.

Току-що беше прекрачил прага, и Авакум скочи подире му.

— Тъкмо ще ми покажеш къде е къщата на злодея с прекрасната хазяйка! — засмя се той.

По лицето на Ичеренски като да премина сянка. Той се спря, помълча миг-два, сякаш размисляше дали да наругае нахалника и с какви думи. Но изглежда, че преодоля възмущението си, защото каза спокойно и доста прилично:

— Къщата на злодея? Но тя се вижда оттук — защо е необходимо да те водя? — Той посочи прозореца: — Третата от лявата страна, с кирпичения зид отпред.

— А-ха — каза Авакум. — Виждам.

— Аз ще те заведа — въздъхна бай Гроздан. — Трябва да ида с тебе. Балабаница няма да те приеме без човек от съвета — тъй си му е редът. — Той махна с ръка и кривна овнешкия си калпак. — Нейсе, да вървим!

Авакум вече стоеше на прага.

Ето колко ужасни бяха впечатленията ми от първата среща с този човек.

Разбира се, сега аз имам съвсем друго мнение за него. И отношението ми е друго. Но ако ме запита някой: „А какво е?“ — аз доста ще си помисля, преди да отговоря. И не зная дали ще отговаря точно, дали няма да сбъркам. Две неща обаче ми са съвършено ясни. Първо — аз се възхищавам от него. Но и това възхищение е малко особено. Аз се възхищавам например от едно ярко цвете, от една полянка сред гората. Но като мисля за този човек, струва ми се, че виждам пред очите си някаква сурова планинска панорама с шеметни пропасти под краката и с още по-шеметни височини. В ушите ми бучат водопади, блестят късчета от небесната дъга над разпенените въртопи; на възбог, във висините, неподвижно е застанал орел. И такава панорама радва очите ми, но аз й се радвам малко по-другояче — не така, както на яркото цвете или на малката полянка, скътана в зелената тишина на горските дебри.

Второ — като си помисля за този човек, аз като че ли забравям годините си и общественото си положение, и това, че съм ветеринарен лекар на един голям район. Чувствувам се като слабичко, късогледо момче до могъщото рамо на един Спартак. Това чувство много ме ядосва, защото аз съм на тридесет години, висок съм един метър и седемдесет и три сантиметра и рекордният млеконадой на дълговиместата Рашка е все пак мой успех. Това чувство, както казвах вече, никак не ми е приятно, но да се отърся от него като че ли не ми достигат сили. Разбира се, ако всички наши крави станат високопроизводителни като Рашка и ако доктор Начева престане да се смее, когато се срещнем — тогава може би няма да се чувствувам като слабичко късогледо момче до рамото на Спартак. Така ми се струва.

Ще ми се, естествено, да бъда обективен, когато говоря за Авакум. Но поради причините, които изброих, и поради други причини това не ми се удава. Най-добре ще бъде отново да вляза в ролята си на безпристрастен хроникьор.

Искам да направя само една забележка. Тя е дребна забележка и не се отнася до същината на разказа. А именно: когато Авакум говори за мене, не бива да му се вярва. Не бива да му се вярва, защото той има изобщо много погрешна представа за моя характер. Така например той си мисли, че аз съм някакъв си романтик, някакъв си поет, някакъв си хрисим мечтател, пък това няма нищо общо с истината. Аз съм ветеринарен лекар на голям участък и слава богу в моя район, както съм го казвал вече, няма нито шап, нито кокоша чума. Пък и кравата Рашка ми е свидетел, макар и безсловесен, че аз си разбирам от работата. Тогава за каква поезия и за какъв романтизъм може да става дума? А пък твърдението му, че съм хрисим мечтател, е съвсем безпочвено. Когато доктор Начева започна да дружи с капитана от артилерията, аз много рязко преустанових разходките си по пътя, който води за село Лъките. На такава рязка постъпка не е способен нито един хрисим мечтател. А когато капитанът обра чуковете си, аз отново захванах да си ходя по тоя път, като че нищо не е било. Тогава за каква хрисимост може да става дума?