Ким Робинсън - Айсхендж

— Хъм… Не познавате Марс толкова добре, колкото си мислите.

И все пак я принудих да се замисли, затова тя просто ми обърна гръб и се отдалечи по коридора.

— То е, защото съм аполитичен — промърморих, обзет от мрачно ликуване.

Дори и един дивак, мияч на чинии, може да наложи мнението си понякога.

Една нощ сънувах, че двамата с Холмс сме затворени в стая с безтегловност — косата й се виеше като безброй змии над раменете. Тя ми крещеше:

— Не продължавайте нататък! Спрете!

Събудих се веднага и усетих с каква сила пръстите ми стискат намачканите завивки. След малко се засмях невесело. Холмс поне не можеше да ми досажда насън, защото такава намеса ме плашеше достатъчно, за да се ококоря в същия миг.

Този път си казах, че идеята ми за холограф за сънища е пълна безсмислица. Никой не може да създаде машина за насилие над личните ни видения. Тази глупост ми хрумна в първите дни, защото поведението на тукашната господарка ме смути прекалено. А и разговорите ни бяха пренаситени с напрежение, нищо чудно, че ги сънувах и продължавах споровете на ум.

И все пак предполагах, че е твърде вероятно наистина да ме е упоила онази сутрин. Отново се унесох, вече не толкова уверен, че печеля битката и съм в безопасност. Не можех да не се чувствам застрашен… и аз не знаех докога.

На следващия ден отново се сетих за заключените врати. Тръгнах да бродя из пръстена, започнах да претърсвам методично за сектори и стаи, до които ми бе отказан достъп. Повечето бяха сравнително малки, но се натъкнах и на обширен сектор под главния коридор, където не успях да вляза. Доста обикалях, докато определя приблизителните му размери, и бях обхванат от любопитство.

През нощта сънищата ми бяха особено мъчителни. Този път Холмс не се появи в тях, но видях майка си, а татко все заминаваше за Земята и ме молеше да тръгна с него…

Сутринта реших да проникна в затворения сектор. Отидох при най-близкия пулт за достъп до компютъра на спътника. Отне ми само половин час ровене в диаграмите и схемите за устройството, за да открия кодовете. Записах си няколко редици числа.

Проверих дали Холмс и Чарлз са в обсерваторията — така беше. Изглежда домакинята ми страдаше от истинска мания по пръстените на Сатурн. Влязох в уж неработещия асансьор, водещ надолу към сектора. Набрах кода. Кабината се спусна, вратите се отвориха и излязох.

Според схемите сега се намирах на третото от общо седем нива. Подовете бяха застлани с черни плочки, стените и таванът бяха от особено тъмна дървесина. Изминах множество коридори. Нищо не изглеждаше различно от вече познатите ми части на спътника. Надничах в празни стаи. (Но къде ли бяха Пада и нейният екипаж?) Вече започвах да се поддавам на разочарованието, когато свих зад поредния ъгъл. Вратата се отвори и сякаш откри непрогледния мрак на Космоса, а в средата беше Айсхендж.

Моделът ми се стори малък, докато вървях припряно по стъкления под. Приличаше на холокуб, поставен върху маса. Едва отблизо се убедих, че наистина е направен от малки ледени парчета в голямо стъклено кълбо върху пластмасов цилиндър.

Самото помещение също беше кълбовидно, като смален планетариум, разделен на две равни части от пода. И над мен, и отдолу имаше звезди, а Слънцето беше само няколко пъти по-ярко от Сириус. Небето над Плутон.

Миниатюрните колони бяха почти прозрачни, но иначе моделът изглеждаше съвършен, дори мъничките късчета от падналата колона. Обиколих бавно поставката и от другата й страна попаднах на трудно забележим пулт.

На него имаше наредени разноцветни бутони. Натиснах жълтия и в залата се появи дълъг иглен лъч на жълт лазер. Докосваше върха на един от триъгълните стълбове в сплеснатата част на ледения пръстен, както и върха на най-ниската колона в югоизточната част. Единият край се опря в Слънцето и го оцвети в жълто.

Другите бутони също включваха лазерни лъчи със съответните цветове, отбелязващи линиите, маркирани от определени двойки стълбове. Но те не бяха предназначени за наблюдатели откъм повърхността на Плутон, защото и в двете посоки се простираха в пространството. При това се насочваха само към определена точка от орбитата на далечната планета… всъщност към точно определен момент от историята й. Човек можеше да ги види само с помощта на този точен модел… Нещо като лично напомняне. Натисках бутоните и се питах ще успея ли да определя кога е бил този момент. Или кога ще настъпи. Виолетовото беше за Сириус, оранжевото — за Плеядите. Досетих се, че зеленото е за Харон, спътника на Плутон. Синият лъч светеше право нагоре от най-високата колона — към Кахаб, полярната звезда на Плутон. А червеният, минаващ през другите два триъгълни стълба, придаваше марсиански цвят на Звездата на Барнард… накъдето се бе отправила експедицията на Давидов.