Лео Таксил - Забавна Библия

Тя все ходи и ходи около дървото; змията, скрита наблизо в храстите, следи всяко нейно движение.

— Не, невъзможно е да умреш за нищо и никакво. Бог-отец ни мами. В края на краищата това старче има твърде лукав изглед. А змията? Тя има толкова мила главица, добродушен израз, а очите й просто излъчват ум. На стареца сигурно е изгодно да преживеем земния си живот, без нищо да знаем за чудесните неща, които са привилегия на боговете. Неговата заплаха сигурно е целела да ни вдъхне страх. Това е то! Той не иска да знаем всичко. Ох, тия старци! Всички си приличат! Не трябва да им се вярва.

Тя домъква до дървото една от градинските скамейки, качва се на нея и откъсва ябълка. (Ние казваме „ябълка“, макар Библията да не дава никакви указания за това; но в края на краищата съвсем не е важно как ще се нарича плодът.) Разглежда ябълката и се облизва. Змията всичко вижда; тя се изправя на опашката си зад храста и се наслаждава.

Госпожа Адам поднася ябълката до устицата си.

— Всъщност как ли се яде този плод? Дали трябва да се обели или го ядат с кожичката? Няма значение, както и да е, той трябва да е вкусен.

Тя се двоуми още мъничко.

— Да знаеш всичко или нищо да не знаеш? Това е въпросът. Когато играем с Адам на криеница, това хубаво ли е или лошо? Ужасна тайна! Дали трябва да стрижем овцете или пък вършим зло, като свличаме руното им? Главата ми се мае. Ами навикът на Адам да си чопли носа — това хубаво ли е или лошо? Бога ми, не е живот да не знаеш тези неща!

Като се престрашава, тя захапва ябълката.

— Ох, че вкусно! Колко е сочна! Ах стар хитрец, да ни забрани да ядем такова вкусно нещо!

Тя сяда на скамейката и с още по-голяма наслада хрупа „забранения плод“.

Идва Адам и си говори самичък:

— От скука преди малко налових караси от Тигър, но понеже съм вегетарианец, веднага ги хвърлих в Ефрат.

Той вижда своята съпруга.

— Ей, жено, какво гризеш там?

Госпожа Адам веднага скача:

— Ох, не ми се карай. Този плод… от дървото… нали знаеш. От едно от двете дървета, които са сред градината…

— Виждам това, дявол да го вземе! Това е точно плодът, който ни е забранено да докосваме. Ех, че си глупава, жено! Забрави ли какво ни казваше старецът?

— Какъв старец? Дядката ли? Тоя, дето във всичко се бърка ли? Виж ти! Тази стара маймуна се подиграва с нас.

— Какво приказваш?

— Той ни заплашваше със смърт. Помниш ли?

— Разбира се, помня. Тръпки ме побиват.

— Ха-ха-ха, глупчо! Неговата заплаха е просто хитруване.

— Какви ги дрънкаш? Съвсем си оглупяла.

— Хитруване е, ти казвам. Знам вече цял куп неща, откакто съм хапнала от ябълката.

— Ти знаеш що е добро и що е зло? Знаеш какво трябва и какво не трябва да се прави? Знаеш всичките как и защо?

— Да, започвам да зная, мили мой. Чакай, ето на, аз вече знам с колко сол трябва да се посоли едно яйце.

— Не може да бъде!

— Аз знам защо петлите си затварят очите, когато пеят.

— Удивително! Ами знаеш ли защо жабите нямат опашка?

— Това току-що научих.

— Е, кажи де.

— Защото ще им пречи да сядат.

— Поразително!

— И нещо повече! Аз знам още, аз съм уверена, чуваш ли? Аз съм уверена, че ти си сериозен мъж и нито веднъж не си ми изменил.

Адам е смаян.

— Триста дяволи! Ето ми учена жена! Та аз наистина нито веднъж не съм й изменил. Ами ако ти изменя, това хубаво ли ще бъде или лошо?

— Това ще бъде ужасно лошо, господине! Ужасно лошо!

Тя го примъква до себе си на скамейката.

— Впрочем, драги ми Адамчо, от теб самия зависи да станеш учен като мен, също така бързо и евтино. Хапни от ябълката!

Тя му поднася ябълката.

— И аз сам искам, скъпа женичке. Но защо ни е да бъдем учени като академици, щом като от това още днес ще умрем? Най-сетне, хайде да преценим: да умрем, да кажем, след хиляда години, ядва се; но да си чупим главата още днес — не, това би било прекалено глупаво.

Госпожа Адам свива раменца.

— Ти като че ли не вярваш, мила моя. Но аз добре помня всичко, което ни каза татко бог. Аз лично разговарях с него и те уверявам, че беше много сериозен. Ето точните му думи: „А от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него, защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш.“ Работата е ясна, както виждаш. Ако твоята кожа не ти е скъпа, своята аз още ценя.

— Адаме, Адаме, какъв си смешен! Та аз умряла ли съм, кажи де?

— Не, ти си още жива. Но и денят още не се е свършил. Пази се!

— Ах, колко са упорити мъжете! Ти можеш да се гордееш, драги мой: упорит си като магаре. Чудно е просто колко време ще трябва да те убеждавам, че старецът се е подиграл с нас. Та ти току-що говори за академиците.