Нелсън Демил - Школа за магии (Книга втора)

— Вие наистина сте убиец — вторият пилот се отдръпна от Холис.

— Не, аз съм офицер от авиацията на САЩ, когото са отвлекли.

— Така ли? — очите на втория пилот се разшириха от учудване.

— Хайде, слизайте! — извика Марченко.

— Обадете се в посолството ми и им кажете къде е полковник Холис. Ще се погрижа вие и колегата ви да получите по петдесет хиляди рубли награда за това.

— Тръгвайте! — вторият пилот отново хвърли поглед през рамото си.

Холис тръгна към отворената врата.

— Не трябваше да чупите китката на този човек — меко каза вторият пилот. — Знаете ли кои са тия двамата?

— Екскурзоводи от Интурист. Не забравяйте за предложението ми. — Холис скочи от вертолета и стигна до мястото, където стояха Марченко, Лиза и Вадим, до тях имаше един ЗИЛ-6. Колата беше военна и приличаше на американските джипове, но бе малко по-широка. Холис чу, че вертолетът излита, и почувства как въздушната вълна го бута напред.

Марченко отвори задната врата на зила и каза:

— Полковник Холис, след него Вадим и накрая госпожица Роудс. Холис тикна окованите си в белезници ръце под носа на Марченко.

— Махнете ги.

— Влизайте, моля — каза Марченко и поклати отрицателно глава.

— Влизай първа — каза Холис на Лиза.

Тя се качи и Вадим се опита да я последва, но Холис го избута встрани и седна по средата между него и Лиза. Вадим седна до Холис и му каза на руски:

— Ще направя физиономията ти на пихтия.

— С коя ръка?

— Ах ти, мръсно…

— Моля ви! — извика Марченко. — Стига! — Той седна на предната седалка и каза на шофьора: — В щаба.

Зилът потегли през покритото с трева поле към дървената барака, отдалечена на около стотина ярда. Холис се загледа в постройката, към която се приближаваха, и предположи, че някога е била изба на някой дървар — реликва от времената, когато такова нещо като самотен дървар все още е съществувало в тази комунистическа страна. Но сега от нея стърчаха две антени и вероятно бе превърната в радиокула, обслужваща вертолетната площадка.

Зилът пое по тесния път, който пресичаше тъмната борова гора. Лиза хвана ръката на Холис и му прошепна в ухото:

— Ще бъда храбра.

— Ти си храбра.

Зилът стигна края на пътя и зави наляво по главното асфалтирано шосе. Холис забеляза, че боровете от двете страни на пътя са огромни, достигаха до четиридесет — петдесет метра височина, а разперените им тежки клони образуваха балдахин, който почти не позволяваше на слънчевите лъчи да достигнат до земята. Тук-там се виждаха пътеки, застлани с трупи, които военните наричат „пътеки от рипсено кадифе“, водещи встрани от главния път. В края на някои от тези отклонения той съзря къщи, които не бе забелязал от въздуха. Беше учуден, но не и шокиран от факта, че една от къщите бе типично американско ранчо, а другата — боядисано в бяло дървено бунгало. Вероятно повечето от тези къщи се използват като жилища за курсантите и за техните инструктори, построени сред руската борова гора, за да засилят илюзията, че се намират в Америка, помисли си Холис. Именно това правеше мястото толкова уникално.

Лиза забеляза една от къщите и му каза:

— Виж!

— Виждам ги.

— Много е особено.

— Какво е…

— Никакви въпроси.

— Добре — кимна тя.

Марченко също гледаше през прозореца.

— Наистина е много странно — каза Марченко на Холис. — Знаете ли какво представлява това място?

Холис предполагаше, че Марченко не разполага с информация, излизаща извън рамките на задачата му да ги отвлече.

— Това е тайна база на ЦРУ. Арестуван сте, Марченко — отговори Холис.

Марченко се извърна в седалката си и погледна към Холис по начин, който го накара да си помисли, че човекът почти му бе повярвал. Каква страна. Най-накрая Марченко се усмихна.

— Шегувате се. Кажете ми, какво представляват тези постройки в гората.

— Наричат ги къщи.

— Така ли? Веднъж видях на кино една американска къща. Това са американски къщи.

— Много добре.

Марченко отново се обърна напред и започна да наднича през прозорците.

— Озадачен съм от това място.

Холис забеляза, че леката снежна покривка се бе задържала главно по клоните на боровете, но много малко бе достигнала до покритата с мъх земна повърхност. Това беше място, потънало във вечна тъма, помисли си той, място, където дори през лятото, по пладне, достига съвсем малко светлина.

— Не видях нито един човек — каза Лиза.

Холис кимна. Той също не бе видял хора и го обхвана тревожната мисъл, че тук вече няма никого, че са ги преместили на друго място, също както бе станало, когато американският спасителен отряд бе извършил десант във военнопленническия лагер Сон Тай в Северен Виетнам. Но след като продължи да се взира през гората, забеляза, че някои от прозорците на къщите светят, а от комините им излиза пушек. Не, помисли си Холис, те са още тук. КГБ не бе оценило правилно създалото се положение и още не бе закрило лагера.