Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Ако момичетата са добри и се държат като хората, ще ги поканим утре вечер на гощавка с раци.

— Добре, ама много зависи от това как ще се държат, естествено — съгласи се Бусе.

— Тогава държането им ще трябва да е страхотно добро — обади се и Уле.

Когато огънят вече гаснеше, чичо Ерик каза, че е време за сън. Татковците нямаха колиба, та се увиха в одеяла и налягаха около огъня. А Брита, Ана и аз изпълзяхме под нашия разкошен бор, увихме се и ние в одеяла и смятахме да спим. Но изведнъж чухме нещо като тихи стъпки отвън. И аз изпищях:

— Кой е там?

— Един трол — отговори Ласе с най-страховития си глас. Надникнахме през отвора между клоните и видяхме отвън момчетата, които си светеха с фенерчетата и казаха, че искат да видят нашата колиба. После се вмъкнаха един по един. Събрахме се всичките, макар и да беше тесничко. Момчетата признаха, че сме направили доста хубава колиба. Обаче не толкова хубава, колкото тяхната, разбира се. След това се измъкнаха пак навън и Ласе каза:

— Доста свястна колиба, няма що. Само дето не е подсигурена срещу тролове!

Сетне момчетата си отидоха, а ние се опитахме да заспим. Първо си поприказвахме малко, но всичко звучи много странно, когато лежиш нощем в гората и говориш. Имаш чувството, че някой стои отвън и подслушва.

Мисля, че Брита и Ана заспаха доста преди мен. Много дълго лежах будна и слушах как шуми гората. Но тя шумеше тихичко. И по езерото имаше малки вълни, които кротко-кротко плискаха по брега. Беше много особено — изведнъж не знаех вече тъжно ли ми е, или ми е радостно. Лежах и се мъчех да усетя дали ми е тъжно или радостно, но не успях. Може би човек става малко странен, когато спи в гората.

Татко дойде да ни събуди в четири часа сутринта. Тогава знаех, че ми е радостно, въпреки че зъзнех като куче. Но слънцето грееше и ние се измъкнахме от колибата, и взехме да размахваме ръце и да се тупкаме, за да се стоплим, а татко ни даде да пием горещо какао. Над езерото лежеше лека мъгла, но скоро се разнесе. Татко, Ласе, Бусе и аз взехме едната лодка, а чичо Ерик и чичо Нилс с Уле, Брита и Ана взеха другата и тръгнахме да съберем капаните.

Много съжалявам всички хора, които никога не са гребали по някое езеро да събират капани за раци в четири часа сутринта.

Почти всичките капани бяха пълни с раци. Ласе и Бусе не се боят да хващат раците както си искат, но аз не смея. Бусе взе един рак и се загледа в него, и изведнъж го пусна пак в езерото.

— Да не си полудял?! — кресна Ласе. — Защо хвърляш раците обратно във водата?

— Гледаше ме с толкова тъжни очи — отговори Бусе.

— Колко си глупав! — каза Ласе. — Сега той ще тръгне да ни клепа из цялото езеро и тази година може да не хванем повече раци! За какво ти трябваше да го пуснеш?

— Гледаше ме с толкова тъжни очи — повтори Бусе.

Тъкмо тогава срещнахме другата лодка и подвикнахме на Уле, Брита и Ана:

— Много раци ли наловихте?

— Почти цялата лодка е пълна — извика Уле.

После загребахме обратно към мястото на нашия лагер и там изсипахме всичките раци в два високи коша за дрехи с капаци. Прибрахме всичко, което бяхме пръснали из лагера, и потеглихме към село Шумотевица. По тревата лежеше роса, а из клоните на дърветата тук-таме имаше паяжини и те блестяха като диаманти. Бях сънлива, гладна, с мокри крака и много, много радостна. Защото беше толкова хубаво, че вървим в дълга, дълга върволица по пътеката и ще занесем вкъщи страхотно много раци. Чичо Ерик свиркаше, а ние пеехме:

Изведнъж Ласе извика:

— Виждам вече дима от село Шумотевица!

И тогава всички видяхме дима, който се издигаше над гората. Беше дим от три комина. И разбрахме, че всички са будни в Северната и в Средната, и в Южната. А като стигнахме още малко по-нататък, видяхме цялото село Шумотевица. Слънцето беше огряло прозорците и всичко изглеждаше тъй красиво!

— Мъчно ми е за хора, които нямат къде да живеят — казах на Ана.

— На мен пък ми е мъчно за онези, които не живеят в село Шумотевица — отговори Ана.

Дядо беше станал вече и седеше под бряста, дето расте сред моравата пред Северната. И като ни чу да идваме, извика:

— Има ли тази година раци в Нокен?

Тогава чичо Ерик каза, че имало толкова раци, колкото дядо сигурно не е виждал. Но дядо рече:

— Ох-ох, да-да! Що раци съм извадил от Нокен в живота си, то чак не е за вярване!

Седнахме в тревата при дядо и взехме да му разказваме колко весело сме прекарали. Ласе отвори тенекиената кутия, в която бяха раците на момчетата, и даде на дядо да послуша раците. Те издават особен звук, когато пълзят един върху друг — чува се нещо като „клир-рклирр“. А дядо се засмя доволно и каза: