Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Шещин има една дървена количка, в която я возят.

— Хайде да разходим Шещин с количката — предложи Ана.

И решихме да го направим.

— Ела тук, миличка Шещин — каза Ана и я сложи в количката, — сега ще те повозим.

Говореше й много кротко и приветливо, както трябва да се говори на деца.

— Ето, миличка Шещин, така ще ти е удобно — каза.

Но Шещин не беше съгласна. Искаше да стои права в количката, да подскача и да вика „хей, хей“. Обаче ние не смеехме да я возим така.

— Може би трябва да я завържем — рекох. И тогава взехме едно въже и я вързахме. Но щом Шещин схвана, че не може да става, да подскача и да вика „хей, хей“, почна да пищи до небето, та се чу надалеч. Уле дотърча от обора и попита:

— Какво правите? Да не я биете?

— Изобщо не я бием, глупендер! — казах. — И освен това й говорим кротко и приветливо, ако искаш да знаеш!

— Продължавайте така — рече Уле. — И я оставете да прави каквото иска — тогава няма да плаче.

Е, Уле сигурно знаеше най-добре как трябва да се отнасяме с неговата сестричка, та оставихме Шещин да стои права в количката и да вика „хей, хей“ колкото си иска. Аз дърпах количката, пък Ана вървеше до нея и хващаше Шещин, колкото пъти залиташе. Но по едно време стигнахме до един дълбок ров, пълен с вода, и когато Шещин го зърна, слезе от количката.

— Да видим какво ще направи — каза Ана.

И действително видяхме! Чудно нещо са тия малки деца! Човек си мисли, че не могат да тичат бързо на късите си крачка, но това не е вярно. Ако иска, такъв малчуган може да тича по-бързо от заек. Или поне Шещин. Тя каза „хей, хей“ и докато се усетим, хукна право надолу в рова. Там се спъна и падна презглава във водата. Уле наистина беше казал да я оставим да прави каквото си иска и тя може би искаше да лежи в рова, но ние решихме, че все пак ще е по-добре да я извадим оттам. Беше съвършено мокра и ревеше, и ни гледаше сърдито, сякаш ние сме виновни, задето е паднала във водата. Но въпреки това й говорехме кротко и приветливо, сложихме я в количката и я задърпахме към дома, за да й облечем сухи дрешки. А тя рева през целия път. Уле страшно се ядоса, като видя как изглежда Шещин.

— Сега пък какво сте направили?! — кресна. — Да не сте се опитали да я удавите?

Тогава Ана му каза да бъде така любезен и да ни говори кротко и приветливо, защото в края на краищата и ние сме деца. Макар и доста по-големи, естествено.

Шещин обаче отиде до Уле, прегръщаше краката му, ревеше и искаше той да я утеши, докато Ана и аз почнахме да се чувстваме виновни, като че ли наистина бяхме опитали да я удавим.

Уле ни помогна да намерим чисти дрехи за Шещин. Но после трябваше да се върне в обора.

— Сложете я на гърненцето, като и без това ще я събличате — каза той, преди да си тръгне. Питам се дали самият той някой път е опитвал да сложи Шещин на гърненцето. В такъв случай, би било интересно да видим как го е направил. Ана и аз напрегнахме всичките си сили, за да натиснем Шещин върху гърненцето, обаче напразно. Тя се изпъваше като бастун, пищеше до небето и не сядаше.

— Глупаво детище — почнах аз, но после се сетих, че не бива да се говори така на малки деца.

Тъй като Шещин не искаше да седне там, нямахме друг избор, освен да й сложим въпреки това сухите дрехи. Аз я държах на ръце, докато Ана се опитваше да я облече. Шещин ревеше през цялото време, риташе и се гърчеше като змиорка и мина половин час, докато я оправим. След това седнахме по на един стол. Бяхме страшно уморени. Но Шещин престана да пищи, каза „хей, хей“, завря се под масата и направи там едно малко езерце. После стана и дръпна мушамата от масата, та две чашки за кафе паднаха на пода и се счупиха.

— Лошо дете! — каза Ана толкова кротко и приветливо, колкото можеше. Тя забърса под масата и измете парчетата, пък аз свалих мокрите гащички на Шещин. Докато търсех един чифт сухи, Шещин успя да избяга през вратата. Беше стигнала насред път до обора, преди да я хванем. Тогава Уле подаде глава през вратата на обора.

— Да не сте полудели? — кресна той. — Защо оставяте Шещин да ходи без гащички?

— Не сме я оставили — отговори Ана. — Ако искаш да знаеш, тя не ни е питала!

Замъкнахме Шещин вътре и й обухме сухи гащички, но тя през цялото време се гърчеше и крещеше.

— Сега… бъди… добра… и… ми… ру… вай! — рече Ана. Каза го почтикротко и приветливо, но не съвсем.

Бяхме облекли на Шещин най-хубавата й рокличка, защото Уле не успя да намери друга. Тя беше много сладка — бяла, с мънички плисета и набори.