— Хей, хей — каза Шещин, когато ни видя.
— Пишеше ли във вестника дали малки деца бива да се пердашат, или не? — попитах Ана.
— Не помня — отговори тя. — Дори и главата ми е уморена.
Тогава Шещин се изправи в огнището, отиде при Ана и искаше да я милва, но Ана изкрещя, колкото й глас държеше:
— Я да стоиш там, където си, завързак такъв!
Но на Шещин не й се стоеше. Хвърли се право върху Ана да я милва, въпреки че Ана не искаше. И лицето на Ана почерня от боя за обуща. Тогава взех да се смея, както се смя Ана, когато спанакът изхвърча в очите ми.
— Леля Лиза ще помисли, че сме сменили Шещин с едно негърче — казах, след като се насмях.
Не знаехме как се маха боя за обуща, та решихме да питаме Брита. Тъй като беше вече изцапана, Ана щеше да остане и да държи Шещин до огнището, докато аз изтичам до тях.
Когато разказах на Брита какви ги е свършила Шещин, тя каза:
— Бдого добри детегледачки, дяба що!
После си избърса носа, обърна се към стената и каза, че е болна и не знае как се маха боя за обуща.
В това време Уле си дойде от обора и направо побесня, като видя Шещин.
— Да не сте си загубили ума?! — кресна. — Как може да я боядисате черна?!
Опитахме се да му обясним, че вината не е наша. Но Уле беше много сърдит и каза, че трябвало да се забрани със закон такива като нас да стават детегледачки, и отсега нататък да сме си намерели друго дете, на което да се учим.
Но после тримата си помагахме да стоплим вода в един котел и да го изнесем навън в тревата. След това заведохме там Шещин. И докато вървеше по пода, след нея оставаха малки сладки черни отпечатъци от стъпалата й. Набутахме я в котела и взехме да я търкаме от горе до долу. Косата й също измихме, но й влезе малко сапун в очите. И тогава така се разпищя, че огласи цяло село Шумотевица и Ласе и Бусе дотърчаха да питат какво има и дали не колим прасета.
— Не — каза Уле, — няма нищо, освен че тези две чудесни детегледачки се учат.
Не успяхме да измием цялата боя за обуща. След като трихме достатъчно и избърсахме Шещин, телцето й имаше особен сивкав цвят. Но въпреки това беше много весела. Тичаше съвсем голичка по моравата, крещеше „хей, хей“ и се смееше, а всичките оризови зрънца в устата й се виждаха. Уле каза:
— Колко е миличко това детенце!
Бяхме сигурни, че сивият цвят постепенно ще се изтрие, за да се покаже пак розовото дете, което се намираше отдолу. Къде Коледа — може би, смяташе Ласе.
След това Уле сложи Шещин да спи. И тя дори не гъкна, а само пъхна палец в устата си и в същия миг заспа.
— Така се гледат деца — каза Уле и отиде да нахрани прасетата.
Ана и аз седнахме на кухненските стълби да си починем.
— Горката леля Лиза, дето я кара така всеки ден — рекох.
— Знаеш ли какво мисля? — попита Ана. — Мисля, че това във вестника е открай докрай лъжа. Защото е все едно как говориш на малките деца. Можеш да им говориш кротко и приветливо или да им крещиш, но те въпреки това ще правят каквото си искат.
После дълго мълчахме.
— Ана, ще станеш ли детегледачка, когато пораснеш? — попитах най-сетне.
— Може би — отговори Ана. Но след това се замисли, втренчи поглед над покрива на обора и накрая каза:
— Но всъщност май не знам…
Дълбоко в гората има едно езеро, което се казва Нокен. В Нокен човек не може да се къпе, защото има много тиня на дъното. Обаче може да лови раци. Леле, колко раци има там! Ласе казва, че няма друго езеро в цяла Швеция, което да е така тъпкано с раци като Нокен.
Понякога Ана ми казва:
— Ха-ха, Северняшкото езеро е само мое! А ти, горкичката, си нямаш езеро!
Тогава й отговарям:
— Как да си нямам езеро? Да не би Нокен да не е езеро?
— Ха-ха, във всеки случай не е само твое езеро, защото то е общо на всички от село Шумотевица — вика Ана. — Така че е толкова твое, колкото и мое. Ха-ха, всъщност аз си имам две езера!
Тогава й се разсърдвам и този ден не играя повече с нея. Обаче на другия ден се съгласяваме, че няма значение чии са езерата. Защото и без това всички се къпем в Северняшкото езеро и всички ловим раци в Нокен. На никого освен на нас от село Шумотевица не е позволено да лови раци там и това според мен е чудесно.
Ловът на раци не бива да почне по-рано от месец август. Денят, когато почва, е почти толкова весел като Бъдни вечер. Защото тогава всички деца от село Шумотевица — без Шещин, разбира се — отиваме с татко и чичо Нилс, и чичо Ерик на Нокен. Вечерта пускаме капаните във водата, после си строим колиби в гората, нощуваме там и ставаме рано-рано на другата сутрин да изтеглим капаните. Това е най-веселото от всичко — че прекарваме нощта в гората. Защото Нокен лежи толкова далеч от село Шумотевица, и пътят дотам е тъй труден, че няма смисъл да се прибираме и да спим само два-три часа, казва татко. Какъв късмет, че Нокен е така дълбоко в гората! Иначе мама сигурно би искала да се връщаме вкъщи и да спим в леглата си.
Читать дальше