Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Сега трябва да си пазиш рокличката — казах на Шещин, макар че тя още не разбира какво й се говори. И това си пролича! Че не разбира какво й се говори, искам да кажа.

— Хей, хей — викна тя, втурна се право към печката и си лепна голямо петно от сажди върху рокличката. Изчеткахме го колкото можахме, но то не се махна съвсем. Обаче Шещин се смееше много доволно, докато я четкахме. Сигурно мислеше, че това е някаква игра.

— Часът е дванайсет — каза Ана по едно време. — Сега трябва да нахраним Шещин.

Побързахме да стоплим спанака, който стоеше в една тенджерка на печката. Сетне взех Шещин в скута си и Ана почна да я храни. Тя ядеше добре и зяпаше чудесно, и Ана каза:

— Всъщност това хлапенце е много добричко.

Тогава Шещин каза „хей, хей“ и блъсна лъжицата, а спанакът отхвърча в очите ми.

Ана така се разсмя, че щеше да изтърве цялата чиния. Малко й се разсърдих тогава. Шещин също се смееше, но сигурно не разбираше на какво се смее Ана. Защото мисля, че Шещин смята за съвсем естествено хората да си мажат спанак по очите.

По едно време не искаше да яде повече. Стисна си устата и току блъскаше лъжицата, така че повече от половината спанак отиде по рокличката. Дадохме й да пие плодов нектар от чашка и половината нектар също отиде по рокличката. След това тази рокличка не беше вече бяла, а зелена и червена, и само на няколко мънички места бяла, там където Шещин не бе успяла да я намаца със спанак или плодов нектар.

— На едно нещо се радвам — каза Ана, — и то е, че това хлапе сега трябва да си изкара следобедния сън.

— Да, и аз много се радвам — съгласих се аз.

После се борихме пак с Шещин да й свалим всичките дрешки и да й нахлузим пижамката, и когато най-сетне свършихме, бяхме направо капнали от умора.

— Ако някой има нужда от следобеден сън, това сме ние — казах на Ана.

Сложихме Шещин в леглото й в стаичката до кухнята, излязохме и затворихме вратата. Но тогава тя се разпищя колкото й глас държи. Правехме се, че не я чуваме, обаче тя ревеше все по-силно и по-силно, докато Ана накрая надникна в стаичката и каза:

— Млъкни, детище такова!

То се знае, че на малки деца трябва да се говори кротко и приветливо, но понякога сякаш е невъзможно. Макар че онова, дето го пишеше във вестника, че децата се озлобяват, когато им крещят, сигурно е вярно. Така стана поне с Шещин. Тя се разрева още по-страшно от преди. Тогава влязохме и двете при нея. А тя веднага се развесели, изправи се в леглото и взе да подскача и да вика „хей, хей“. Това продължи, докато стояхме при нея. Протегна ръчичката си между пръчките на решетката, погали ме и опря бузката си в моята.

— Колко е миличка, въпреки всичко — казах.

В същия миг Шещин захапа бузата ми, та после два дни имах белег.

Сложихме я пак да легне в леглото и се опитахме да я завием с одеялцето. Но тя моментално го изритваше. След като го изрита десет пъти, се отказахме. Съвсем кротко и приветливо й казахме само „Приятни сънища, Шещин“, излязохме и затворихме вратата. В следващия миг тя ревна пак до небесата.

— Дотук беше! — каза Ана. — Ще я оставим да врещи!

Седнахме до кухненската маса и се опитахме да си поговорим. Но нищо не излезе. Защото Шещин ревеше все по-силно и по-силно, и още по-силно. Почна да ни избива пот, като я слушахме. Отвреме навреме млъкваше, но то беше само за да си поеме дъх за следващия вой.

— Дали пък не я боли нещо? — рекох най-сетне.

— Вярно! Представи си, че я боли стомах — каза Ана. — Може да е апандисит или нещо такова.

Веднага се втурнахме при Шещин. Тя стоеше в леглото, очите й бяха пълни със сълзи, но щом ни видя, каза „хей, хей“ и взе да скача и да се смее.

— Това хлапе не го боли нито стомах, нито нещо друго — каза Ана. — Ела да излезем!

Пак затворихме вратата и седнахме до кухненската маса, потихме се и слушахме как Шещин врещи все по-силно и по-силно, и още по-силно. Но накрая все пак утихна.

— Ох, че хубаво! — казах. — Най-после е заспала.

Извадихме кутията с „Не се сърди, човече“ на Уле, седнахме да играем и се поразвеселихме.

— Малчуганите би трябвало постоянно да лежат в леглата си, та човек поне да ги знае къде са — каза Ана.

Точно тогава чухме един странен звук откъм стаичката. Приличаше на онова доволно бърборене, което издават мънички деца, когато правят нещо забавно.

— Не, това вече е прекалено! — казах. — Възможно ли е това дете все ощеда е будно?!

Прокраднахме се тихичко до вратата и надникнахме внимателно през ключалката. Виждаше се леглото на Шещин. Обаче никаква Шещин. Леглото беше празно. Тогава се втурнахме в стаичката. И познайте къде беше Шещин! Седеше в откритото огнище, което беше варосано и разкрасено за лятото. Искам да кажа, че е билоразкрасено. Преди Шещин да влезе в него. А сега беше доста неразкрасено. Защото Шещин седеше насред огнището с кутия боя за обуща в ръка. И беше от горе до долу омазана с черна боя за обуща, и само тук-таме с малко вар. Имаше боя за обуща по косите и боя за обуща по цялото лице, и боя за обуща по ръцете и по пижамката, а палците на краката й приличаха досущ на негърски палчета. И цялото огнище беше намацано с боя за обуща. Предполагам, че чичо Нилс е лъснал обущата си до огнището, преди да тръгне за гощавката, и после не е затворил кутията с капака.