Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Да не си посмял да го направиш още веднъж! — викна той.

Ласе обеща да не го прави пак. И, представете си, тогава мъжът си купи половин кило череши и замина.

По пътя се вдигаше страшен прахоляк. Покрихме черешите с хартия и това беше разумно. Но себе си не можехме да покрием, а когато минаваха автомобилите, зад тях се вдигаха гъсти облаци прах и той се сипеше върху нас. Беше неприятно и аз казах:

— Уф, колко е прашно!

Тогава Ласе ме попита защо го казвам и добави:

— Защо не кажеш „Уф, как грее слънцето“ или „Уф, как чуруликат птиците“? Кой е заповядал да ни е приятно, когато грее слънцето, а неприятно, когато е прашно?

Тогава решихме да ни е приятно, когато се вдига прах. И след като отмина следващата кола, и целият прах се изсипа отгоре ни, та едва се виждахме, Ласе каза:

— Днес е чудесно прашно!

А Брита рече:

— Да, по това шосе се вдига чуден прах — колко хубаво!

Бусе пък изтърси:

— Де да искаше да се вдига още повече!

И наистина не трябваше да чака дълго. Наближи един голям камион и зад него се вихреха страхотни облаци прах. Не вярвах, че на света може да има толкова много. Мисля, че децата на Израил са виждали точно такъв облачен стълб в пустинята. Ана стоеше сред най-гъстия прахоляк, разпери ръце и се провикна:

— Какъв приказно разкошен прах!

Но веднага се закашля и не можа да каже нищо повече. След като прахът се слегна, ние се погледнахме един друг и всичките бяхме сиво-черни от горе до долу. Брита се изсекна и ни показа носната си кърпа, а тя беше почерняла на мястото, където се беше изсекнала. Тогава всички се изсекнахме и носните ни кърпи почерняха до една. Уле не си носеше носна кърпа, та се изсекна в тази на Бусе. Но Брита каза, че било трудно да се види дали и носът на Уле пуска черно, защото кърпата на Бусе поначало била черна.

— Я си върви вкъщи да си легнеш! — сопна й се Бусе.

Въпреки че се вдигаше такъв разкошен прах, всички съжалявахме, че никоя кола не спираше. Но най-сетне Ласе се сети, че сме застанали на лошо място — точно в средата на един прав участък, където автомобилите караха бързо. Каза, че трябва да се преместим на някой завой. Застанахме малко по-нататък, където пътят правеше два големи завоя един подир друг. И ни хрумна да се наредим край насипа, да се хванем за ръце и да ги размахваме, когато наближи кола.

— Тук ще хванем бика за рогата — рече Ласе.

И го хванахме. Почти всяка кола спираше. В първата седяха един татко, една мама, и четири деца, които всичките крещяха, че искат череши. Таткото им купи кило и половина, а майка им каза:

— О, това беше чудесно! Толкова сме гладни и жадни!

Купиха от моите дребни черни череши. Таткото каза, че ще пътуват много, много надалеч, чак в чужбина. Странно наистина, че моите череши щяха да отидат в чужбина, пък аз щях да си седя у дома в село Шумотевица! Като го казах на другите, Ласе рече:

— Глупости! Децата ще са изяли черешите, далеч преди да стигнат в чужбина, това да ти е ясно!

Но аз отговорих, че моите череши все пак щяха да отидат в чужбина, макар и в стомасите на ония деца.

Ей, колко череши продадохме! Един чичко купи цяла кошница. В нея бяха черешите на Бусе. Чичкото каза, че ще ги даде на жена си да му направи черешов сок, защото много го обичал.

— Колко странно — каза Бусе след това, само за да ме подразни, — че моите череши ще станат на сок, а пък аз няма да стана на сок!

Накрая бяхме продали всичко до последната череша. И тогава в пурената кутия, която си носехме за парите, лежаха трийсет крони. Кутията беше Ковчежето на Мъдреците, което най-сетне послужи за нещо разумно. Трийсет крони — това бяха страшно много пари! Поделихме си ги, та всеки получи по пет крони. Защото, въпреки че Брита, Ана и Уле не бяха дали череши, те ни бяха помогнали да берем и да продаваме.

— И сега, след като си нямате вече череши, може да ядете колкото искате от нашата градина — каза Брита.

— От мен ще получите сливи, щом узреят — рече Уле, когато му дадохме неговите пет крони.

Та никой не може да каже, че делбата не беше справедлива.

На връщане влязохме в сладкарницата в Голямо село и изядохме всеки по една паста и изпихме по една лимонада. Можехме да си го позволим. Остатъка от парите щяхме да си спестим. Моята паста имаше отгоре зелен бадемов марципан и беше много вкусна.

Като се прибрахме, и мама видя как изглеждаме Ласе, Бусе и аз, тя се хвана за главата и каза, че никога не била виждала по-мръсно черешово дружество. Искаше веднага да отидем в пералната барака да се измием. Но точно тогава дотърча Ана и извика: