Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Тази вечер можехме да останем будни докогато си искаме. Агда каза, че ако се прекатериш през девет огради преди да си легнеш, и набереш девет вида цветя, и ги сложиш под възглавницата си, през нощта ще сънуваш. Ще сънуваш човека, за когото ще се омъжиш.

Брита, Ана и аз решихме, че ще е забавно да се прекатерим през девет огради, въпреки че вече сме намислили за кого ще се омъжим. Аз ще се омъжа за Уле, а Брита и Ана ще се омъжат за Ласе и Бусе. Ласе попита Брита:

— И ти ли ще се катериш през девет огради? Непременно го направи! И, моля те, сънувай някого друг, а не мен. Не че вярвам в суеверия, ама може пък да помогне.

— Да се надяваме — каза Бусе.

— Да, наистина трябва да се надяваме — обади се и Уле.

Защото момчетата са страшно глупави и не искат да се оженят за нас.

Агда каза, че докато се катерим през оградите, не бива да издаваме никакъв звук. През цялото време не трябва нито да се смеем, нито да говорим.

— През цялотовреме ли не бива да говорят? — попита Ласе. — Тогава направо върви да си легнеш, Лиза!

— Защо пък? — сопнах му се аз.

— Ами защото не можеш да се прехвърлиш през девет огради за две минути. А повече от това никога не си мълчала. Освен когато беше болна от заушка, разбира се.

Зарязахме момчетата и тръгнахме да се катерим.

Почнахме с оградата около моравата на Южната и влязохме в брезовата гора зад нея. Колко е странна гората, когато е тъмно! Е, не беше съвсем тъмно, а само здрачно, ама все пак. И беше съвсем тихо, защото птичките не чуруликаха вече. И колко хубаво ухаеше от всички дървета и цветя! Откъснахме си по едно цвете, след като преминахме първата ограда.

Едно нещо не мога да разбера. И то е, защо те напушва такъв смях точно когато знаеш, че не трябвада се смееш? Щом преминахме първата ограда, и се започна. А Ласе, Бусе и Уле се прекатериха подире ни, само за да ни дразнят и разсмиват.

— Не стъпвай в кравешките купчини — викна Бусе на Ана.

— Тук няма кра… — каза Ана, но се сети, че не бива да говори. Тогава трите почнахме да се кискаме. А момчетата се превиваха от смях.

— Не бива да се кискате така — рече Ласе. — Помнете, че не трябва да се смеете.

А ние се разкискахме още повече. Момчетата тичаха цялото време около нас, дърпаха ни за косите или ни щипеха по ръцете, само и само за да ни разсмеят. Пък ние не можехме да им се скараме, защото нали не биваше да говорим.

— Уббелибуббелимук! — викаше Ласе.

Всъщност това не е никак смешно, но олеле, как му се смяхме тогава — и Брита, и Ана, и аз. Натъпках си носната кърпа в устата, ама и то не помогна, защото смехът въпреки това извираше от устата ми като от пискун. Но когато най-сетне преминахме и последната ограда, престанахме да се смеем и само се сърдехме на момчетата, задето ни развалиха всичко.

Все пак сложих деветте цветя под възглавницата си. Бях набрала лютиче, цветче от детелина, еньовче, камбанка, маргаритка, каменоломка, жълтурче и две други цветя, на които не знам имената. Обаче през нощта нищичко не сънувах. И то само защото тези глупави момчета ни накараха да се смеем. Сигурна съм!

Но въпреки това непременно ще се омъжа за Уле, и толкоз!

В село Шумотевица имаме страшно много черешови дървета. В нашата градина и в градината на Ана и Брита. В градината на Уле няма. Поне не такива, които да дават вкусни череши. Затова пък южняците имат едно дърво с чудесни късни круши и две с прекрасни дребни жълти сливи. Пред прозореца на дядо стои най-голямото дърво с бели череши в света — тъй мисля аз. Това дърво се казва „дядовото белочерешово дърво“. Клоните му висят почти до земята. И всяка година е покрито с едри бели череши. Дядо казва, че може да ядем колкото искаме. Но не бива да берем черешите от най-ниските клони, защото те са за Шещин, казва дядо. Той иска Шещин да си ги бере сама. И тя наистина може, въпреки че е толкова малка. Ама Уле трябва да я наглежда, иначе ще ги гълта с костилките. Правим каквото ни казва дядо. Не берем череши от клоните на Шещин. Толкова ни е лесно да се покатерим на дървото и да берем там. Има много удобни клони и чатали, където седим и ядем. Можем безкрайно дълго да се тъпчем с бели череши — или поне, докато ни заболят стомасите. Всяка година ни присвиват малко стомасите по времето на белите череши. Но след това не ни болят — докато не узреят сливите.

Ласе, Бусе и аз имаме по едно черешово дърво, които са си лично наши. Моето дърво не е особено голямо, обаче ражда много вкусни дребни черни череши. Тази година имаше просто невероятно много череши. По дърветата на Ласе и Бусе — също.