Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Черешите могат да се изсушат и запазят за зимата. Мама винаги го прави. Сипва череши в едно голямо сито за сушене и го слага във фурната, когато е слабо затоплена. Тогава черешите изсъхват и се сбръчкват, и се държат много дълго. От тях зимно време правим компот.

Като имахме толкова много череши по дърветата си, беше невъзможно да ги изядем всичките, въпреки че Брита, Ана и Уле ни помагаха. Един ден Ласе реши да изсуши малко череши, та напълни цяла тава и я бутна във фурната. След това отиде да се къпе и забрави цялата работа. А когато се сети да погледне своите череши, в тавата лежаха само малки черни и тъжни загорели топчета.

— Не е редно да се постъпва така с череши — каза Ласе.

Една вечер седяхме при дядо и му четяхме вестника. И там пишеше, че в Стокхолм черешите стрували по две крони за половин кило. Ласе ужасно се ядоса, че неговото черешово дърво не расте в Стокхолм.

— Тогава щях да застана на някой ъгъл и да продавам череши, и щях да стана толкова богат, колкото краля — каза той.

Опитахме се да пресметнем колко пари бихме изкарали, ако нашите черешови дървета растяха в Стокхолм. И излезе толкова страшно много, та Ласе почти пребледня, като си го представи.

— Ако нашето Северняшко езеро беше в Сахара, можех да продавам вода по две крони за литър — каза Брита, защото явно смяташе, че Ласе говори глупости.

Според мен, обаче, Ласе е лежал буден цялата нощ и е мислил за това, че в Стокхолм може да получиш по две крони за половин кило череши. Защото на другия ден заяви, че ще отвори магазин за череши край шосето от другата страна на Голямо село. Там минават много автомобили.

— Кой знае дали няма да довтасат и някои шантави стокхолмчани — каза Ласе.

Бусе и аз решихме също да продадем своите череши. Основахме дружество, което нарекохме „Черешовото дружество“. Приехме и Брита, Ана и Уле, въпреки че нямаха собствени череши. Но те ни помогнаха да оберем нашите.

Една сутрин станахме в пет часа и взехме да берем. Към осем всичките череши бяха в три големи кошници. Тогава и шестимата се налапахме здравата с каша, за да ни държи по-дълго. И после тръгнахме по надолнищата към Голямо село. Там влязохме в магазина на чичо Емил и купихме много кафяви хартиени кесии с пари, които бяхме взели на заем от касичката на Бусе.

— Какво ще правите с тях? — попита чичо Емил.

— Ще продаваме череши — отговори Ласе.

Бяхме оставили кошниците отвън и Уле ги пазеше.

— Много обичам череши — каза чичо Емил. — Може ли и аз да си купя?

Това беше чудесно! Ласе излезе и донесе едната кошница, а чичо Емил си претегли едно кило и ни даде за него две крони. Каза ни, че цената на черешите в този край била такава и за нас беше добре да я знаем. Върнахме на Бусе каквото бяхме взели на заем от касичката му и ни останаха още пари. Чичо Емил ни почерпи с бонбони, а Уле видя през стъклото на вратата и се втурна вътре, сякаш му се бяха подпалили гащите. Но щом получи своя бонбон, пак тъй бързо изтича навън.

Благодарихме на чичо Емил и си тръгнахме. Вънка видяхме, че Уле събира от тревата череши, които е разсипал.

— Какво си направил? — сопна му се Ласе.

— Аз… аз само прочиствах черешите ти — отговори Уле с много уплашен вид.

Оказа се, че е разсипал само няколко, та нямаше значение.

Шосето минава недалеч от Голямо село. През есента и зимата не се виждат особено много леки коли по него, а почти само камиони. Но лете по този път минават много автомобили, защото хората искат да видят колко е красиво тук.

— Ако изобщо могат да видят нещо, като карат така лудешки — каза Ласе, когато първата кола профуча край нас.

Бяхме направили голяма табела, на която пишеше ЧЕРЕШИ, и я вдигахме колкото пъти наближаваше кола. Обаче автомобилите само ни отминаваха. Ласе каза, че хората в колите сигурно мислят, че на табелата пише КАРАЙ ВНИМАТЕЛНО или нещо подобно и затова отпрашват с такава скорост. На Бусе обаче му правеше удоволствие да ги гледа колко бързо карат. И почти забрави черешите. Очите му ставаха като чинии, докато гледаше минаващите коли. Той знаеше марката на всеки автомобил. Седна край пътя и уж караше кола, и се опитваше да бръмчи като мотор. По едно време каза, че май има повреда в мотора, защото не звучал както трябва.

— Да, защото изобщо не звучи като мотор — обади се Брита, — а звучи като Бусе.

Ласе се ядоса, че автомобилите не спират, и рече:

— Ще ги науча аз!

И когато наближи следващата кола, той изтича насред пътя, вдигна табелата и отскочи чак в последния миг, преди да бъде прегазен. Тогава автомобилът спря с ужасен вой на спирачки и от него слезе един мъж, хвана Ласе за рамото и каза, че би трябвало да изяде такъв пердах, та пушек да се вдигне.