Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Явява се само нощем — рече Юхан.

— Всяка нощ ли идва? — попита Бусе.

— Да, пролетно време просто пощурява от желание да седи нощем там и да свири — отговори Юхан.

Свеа искаше да се прибираме, то си й личеше. Затова казахме „довиждане“ на Юхан. Ана и аз изтичахме да погледнем още веднъж камъка, на който беше седял Речният вещер.

От мелницата тръгва друг тесен път към стопанствата отвъд гората. На Ласе му хрумна да отидем дотам, за да ги видим. Почна да щрака с език на Свеа и се опита да я подкара по този път. Но, виждате ли, това беше просто невъзможно! Свеа стоеше и не помръдваше от мястото си. Само извърна глава и погледна Ласе, сякаш искаше да провери дали не е полудял. Та, щем не щем, трябваше да хванем пътя към село Шумотевица. Ех, как тичаше Свеа към къщи!

Изведнъж Ласе каза:

— Тази нощ смятам да отида до мелницата, за да видя Речния вещер. Иска ли някой да дойде с мен?

Отначало помислихме, че само се шегува, но не беше така. Тогава Бусе и Уле решиха и те да отидат да видят Речния вещер.

— Добре — каза Ласе. — А дали ще дойдат момичетата, или не, е все едно.

— Може ли да попитам защо да не дойдем и ние? — обади се Брита.

— Да, и аз бих искала да знам — рече Ана.

— Нямам нищо против — каза Ласе. — Може би трябва да погледате малко речни вещери, защото сигурно не сте виждали много в живота си.

— А тивиждал ли си вещер? — попита Брита.

Ласе не й отговори и само се направи на загадъчен, сякаш беше виждал десетки вещери.

Олеле, колко беше напрегнато! Ласе каза, че трябва да тръгнем посред нощ. Решихме всичко още докато се возехме в колата. Ласе смяташе, че ще е най-добре да не искаме разрешение от нашите. Защото на големите хора понякога им идвали чудновати мисли, когато децата искат да отидат някъде, за да видят Речния вещер. Било по-добре да поискаме разрешение след това, каза Ласе, така щяло да е най-сигурно.

Ласе има един стар будилник и обеща да събуди всички ни. Та посред нощ се събудих от това, че Ласе стоеше до леглото ми и ме дърпаше за косите. Скочих като ужилена.

Вечерта, преди да си легнем, Ласе беше направил едно устройство, за да събуди Брита и Ана. Овърза с въже един камък и го сложи на пода в стаята на Брита и Ана. Въжето прекара от техния прозорец до моя. Нали моята стая е точно срещу стаята на Брита и Ана и къщите са съвсем близко една до друга. Сега той почна да дърпа въжето, така че камъкът задумка при Брита и Ана. И те се събудиха.

Да събуди Уле беше проста работа. Трябваше само да се прекатери през липата, дето стои между Южната и Средната. Момчетата винаги минават оттам, когато си ходят на гости. Не разбирам как успяхме да се измъкнем. Бях сигурна, че мама и татко ще се събудят, толкова силно скърцаше стълбата, докато се прокрадвахме надолу. Обаче не се събудиха.

Никога не бих посмяла да тръгна сама нощем през гората. Защото тогава тя е съвсем различна от денем. Затова се държах много здраво за Ана и Брита, докато вървяхме по пътя към мелницата. А когато наближихме толкова, че чувахме бученето на потока, направо ми се прииска да хукна към дома.

Но Ласе беше много наперен.

— Сега ще се прокрадваме един по един да гледаме Речния вещер — каза той.

— „Един по един“ ли?! Не, благодаря, Ласе — казах. — По-скоро ще зарежа цялата работа, отколкото да се прокрадвам сама да гледам Речния вещер.

— Колко си глупава! — рече Ласе. — Не може да пристигнем вкупом като на училищна екскурзия и да поискаме разрешение да го позяпаме! Аз поне смятам да се прокрадна сам.

Бусе и Уле се разбраха да се прокраднат заедно. А Брита, Ана и аз решихме да се прокраднем тричките. Но, ох, как ми тупаше сърцето!

— Първо ще изпълзя напред, за да проверя — каза Ласе. — Ако Речният вещер не е там, ще ви извикам. Бройте до сто! Не съм ли извикал дотогава, може да идвате, защото това ще значи, че Речният вещер е там.

И тръгна да пълзи напред. Ех, колко храбър ми се струваше! Лежахме в мъха и брояхме, и аз почти се надявах да чуя вика на Ласе, защото колкото повече приближавахме до сто, толкова по-силно ми тупаше сърцето. Ама не се чу никакъв вик.

— Значи Вещерът е там — каза Бусе. И тогава той и Уле взеха да се промъкват в една посока, а Брита, Ана и аз — в друга.

— Мисля, че ще умра — каза Ана.

Ох, ето я вече мелницата! Ето го и мелничния яз! И ето, ох, ето го и камъка! И той беше там! Речният вещер седеше там! Беше съвсем гол. И свиреше. Чуваше се доста слабо през грохота на водата. Освен това не го виждахме много ясно, защото беше почти съвсем тъмно. Но че седеше там, седеше!