Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Юхан Мелничаря има мелница, която лежи малко отвъд село Шумотевица.

— Може ли да се качим? — провикнахме се, когато Юхан ни настигна.

— Може, разбира се — каза Юхан.

Скочихме върху каруцата зад Юхан и се возихме чак до село Шумотевица. По едно време взех да си тананикам тихичко „Един пушен салам от най-хубавия“, но Ана веднага викна:

— Ако изпееш още един звук от тази песен, ще те изхвърля от каруцата!

Когато влязох в кухнята при мама, тя каза:

— Ужасно много се забави!

— Нищо чудно — отговорих. — Нали трябваше да купя толкова много пушен салам.

След като извади всичките неща от кошницата, мама ме похвали:

— Доброто ми момиченце, всичко си запомнила!

Всъщност междуселският път свършва в село Шумотевица. Но оттук нататък продължава един тесен и лош горски път до Юхан Мелничаря. Юхан е дребно, чудато старче. Живее съвсем сам в една колиба дълбоко в гората. Точно до нея е и мелницата му. Тя лежи до един поток, който се казва Върбица. Върбица не е такъв спокоен и кротък поток като този, дето минава през нашето пасище. Къде ти! Тя бушува и бучи, и тече страшно бързо. Иначе там нямаше да има мелница, разбира се. Защото голямото мелнично колело не би могло да се върти, ако водата на Върбица не бързаше толкова да продължи надолу, и затова го тласкаше.

Не са много хората, които мелят зърното си в мелницата на Юхан. Само ние от село Шумотевица и някои други, дето живеят от другата страна на гората. Та Юхан е доста самотен в своята мелница. Чудатото на Юхан е, че не обича големи хора. Обича само деца. Когато отиваме при Юхан, той говори като навит, но щом дойдат големи хора, дума не продумва, освен ако трябва да отговори на някой въпрос.

Един ден през пролетта татко каза на Ласе да откара до мелницата няколко чувала ръж, която трябвало да се мели.

— Чудесно! — викнахме всички. — Ще отидем с него.

Имаме една стара черна кобила и тя се казва Свеа. Татко си я има вече страшно отдавна. Нарича я своята годежна кобила. Защото навремето, когато отишъл да прави предложение на мама, Свеа теглела колата.

Татко никак не се страхува да ни пусне да се возим със Свеа. Казва, че Свеа е по-умна от всички деца от село Шумотевица, взети заедно.

Два чувала ръж и всичките ние — стана доста тежичък товар. Свеа извърна глава и ни погледна недоволно. Но Ласе плесна с юздите и каза:

— Хайде, Свеа, не се превземай!

И поехме по горския път. Той е доста каменист и изровен, та се блъскахме един в друг, колчем колата подскачаше по камъните. Обаче това само ни разсмиваше.

Като наближаваш през гората, дълго преди да видиш мелницата, вече чуваш как бушува Върбица. Ех, какво интересно място е мелницата! Там е толкова красиво! Но и малко страшничко. Когато застанеш да гледаш мелничното колело и искаш да кажеш нещо, трябва почти да крещиш, за да се чуе.

Юхан много ни се зарадва. Влязохме с него в мелницата. Той непрестанно ходеше насам-натам и се подсмиваше дяволито. След като оставихме чувалите и разгледахме всичко, седнахме в тревата пред мелницата и Юхан се разприказва. Сигурно от няколко дни не му се беше паднал случай да говори, та бъбреше повече от всякога.

Юхан казва, че в мелницата живее едно джудже. Много пъти го бил виждал. Обикновено джуджето било добро, но понякога вършело поразии. Тогава хващало мелничния камък и го задържало, тъй че не можел да се върти. Или пък изсипвало цял чувал брашно на пода. Веднъж Юхан влязъл много рано сутринта в мелницата и джуджето му зашлевило плесница. Юхан само видял нещо като светкавица, когато прекрачил прага. А джуджето мигом изчезнало. Но обикновено джуджето се държало добре. Тогава метяло и разтребвало мелницата.

Да, мелницата наистина е забележително място. Зад колибата на Юхан има малка открита полянка. Там танцуват самодивите, казва Юхан. Често седял в стаята си и ги гледал иззад пердетата. Ако самодивите забележат Юхан, мигновено изчезват. Юхан е виждал и горската вещерица. Стояла зад един бор, подавала се оттам и се смеела, та ехтяло из цялата гора. Ех, колко е щастлив Юхан, че е видял всичко това!

Бяхме го чували много пъти преди, но Юхан ни го разказа пак, докато седяхме там в тревата.

— Но знаете ли кого видях нощес? — попита Юхан почти шепнешком.

Не, как бихме могли да знаем?! И тогава Юхан ни каза, че е видял Речния вещер.

Ана стисна ръката ми и аз стиснах нейната.

— Къде видя Речния вещер, Юхан? — попита Ласе.

И Юхан каза, че Речният вещер седял на един камък точно под мелничния яз и свирел толкова хубаво на своята цигулка, че Юхан не могъл да се сдържи и се разплакал. Показа ни и камъка, върху който седял Речният вещер. Но той не седеше вече там, уви!