Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Ох, какво тъжно нещо е пушеният салам! — рече Ана, когато най-после стигнахме до магазина.

Вътре имаше много хора, та трябваше да чакаме дълго, докато ни дойде редът. Всъщност чакахме още по-дълго, защото големите хора сякаш мислят, че децата могат да чакат безкрайно дълго в магазините. Вечно пререждат. Но най-сетне отвътре излезе чичо Емил. С него се познаваме. Взе да ни разпитва какво става в село Шумотевица, дали сме яли много яйца по Великден, и дали не смятаме скоро да се женим.

— Нищотакова не смятаме! — казахме ние.

— А какво ще обичат да купят дамите днес? — попита чичо Емил. Той винаги говори така засукано, но въпреки това го обичам. Вечно слага един молив зад ухото си и има малки рижи мустаци. Всеки път ни черпи с кисели бонбони, които държи в голям буркан.

Първо Ана изреди всичко, което щеше да купи за майка си и за дядо. И докато Ана изброяваше, чичо Емил теглеше и увиваше подред пакетите.

После дойде мой ред да изброя каквото трябваше да купя за мама и за майката на Уле. Двете с Ана си напрягахме ума, за да не забравим нещо. После чичо Емил ни почерпи с кисели бонбони и си тръгнахме.

Точно зад училището срещнахме едно момче, което познаваме. То видя, че имаме нови шапки.

След като повървяхме малко и тъкмо стигнахме до разклона, където се отделя пътят за село Шумотевица, попитах:

— Ана, помниш ли, дали купих мая?

Ана не можа да си спомни. Почнахме да опипваме всички пакети в моята кошница. Но там нямаше нищо, което да прилича на мая. Бяхме принудени да се върнем в магазина. Чичо Емил се засмя, даде ни маята и ни почерпи пак с кисели бонбони.

Точно стигнахме пак до разклона и Ана изпищя:

— Олеле, камфоровият мехлем за дядо!

— Е, такова нещо не съм виждала! — казах.

Нямаше как, трябваше пак да се върнем в магазина. Ох, как ни се смя чичо Емил! Даде ни камфоровия мехлем и още кисели бонбони.

Като стигнахме отново до разклона, Ана изведнъж така се изплаши, та чак ми стана мъчно за нея.

— Лиза — каза, — почти съм сигурна, че не купих захар.

— Ана — рекох, — не ми разправяй, че не си купила захар! Не може да не си купила захар!

Опипвахме ли, опипвахме пакетите в кошницата на Ана, обаче там нямаше нищо, което да наподобява захар на бучки.

Чичо Емил едва не падна зад тезгяха, като ни видя пак. Но ни даде захарта. И още кисели бонбони.

— Най-добре да извадя един нов буркан с бонбони — каза чичо Емил, — защото запасите ми тук май че свършват.

— Не, сега няма да се връщаме повече — рече Ана. Малко преди да стигнем пак до разклона, казах:

— Ана, ще притичамепокрай разклона. Това е единственият начин. Иначе ще се сетим за още нещо, което сме забравили.

И притичахме покрай разклона.

— Отървахме се — каза Ана.

Най-после бяхме наистина на път към дома. Ех, какъв хубав ден беше! Един от първите топли дни. Вървяхме подръка и размахвахме кошниците си. Но не много силно, защото иначе нещата щяха да изпопадат. Слънцето грееше и гората ухаеше.

— Хайде пак да си попеем — каза Ана.

И запяхме. Подхванахме пак „Един пушен салам от най-хубавия“. Звучеше толкова добре, както преди, и Ана предложи да представим тази песен в училище и да я изпеем на изпита. Пеехме ли, пеехме ли, пеехме, докато се катерехме по склоновете към село Шумотевица.

Но изведнъж — тъкмо бях изревала особено хубаво „Един пушен салам“ — Ана ме хвана за рамото и ме погледна като полудяла.

— Лиза! — извика тя. — Ама ние не купихме пушен салам!

Седнахме край пътя и дълго не продумахме. После Ана каза, че й се искало никой никога да не бил измислял пушения салам.

— Защо хората не ядат кренвирши вместо него? — рече тя.

— Не трябваше да притичваме покрай разклона — казах.

Бяхме принудени да се върнем — да, нямаше друг изход. Уф, колко ни беше противно! Не пеехме вече. Ана заяви, че според нея тази песен за пушения салам изобщо не ставала за изпит.

— Да — съгласих се аз, — нито за изпит, нито за какъвто и да било друг случай. Такава глупашка песен!

Когато ни видя, чичо Емил се хвана за главата и хукна да донесе нов буркан с бонбони. Обаче ние казахме, че благодарим, но не искаме повече бонбони.

— Така ли — рече чичо Емил, — а какво искате?

— Три пушени салама от най-хубавия — казахме в един глас.

— Ако изобщо има някакъв особено хубав — промърмори Ана.

Повлякохме се пак към дома. Но като стигнахме до разклона, Ана се обърна и извика:

— Гледай! Там идва Юхан Мелничаря с каруцата и старата си грозна рижава кобила!