Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Можехме да стоим будни, докогато си искаме, тъй като беше Великден. Агда излезе на разходка с Оскар, та бяхме съвсем сами в цялата къща. Загасихме лампите навсякъде и играхме на криеница. Броихме „ала-бала-портокала“ и първия път Бусе трябваше да жуми. Ах, какво хубаво скривалище си намерих! Покатерих се на прозореца в гостната и застанах зад завесата. Бусе мина няколко пъти съвсем близо до мен, ту насам, ту натам, но не ме видя. Обаче най-хубавото скривалище за цялата вечер си измисли Брита. В преддверието стояха татковите гумени ботуши и над тях висеше дългото палто, което той облича, когато кара сутрин млякото до мандрата. Брита мушнала краката си в ботушите и се свряла зад палтото. Накрая запалихме лампите и всички я търсихме заедно, и викахме: „Печелиш, излез!“, но тя се беше закротила там като мишка. И въпреки че гледахме навсякъде, пак не я намерихме. Ботушите и палтото на татко изглеждаха както обикновено. Как да си представим, че Брита е там вътре?!

— Може би е умряла и изобщо я няма — рече Уле.

Но тогава откъм палтото се чу кикот и Брита се подаде, обута с големите ботуши на татко. Искаше да играем на „Котаракът в чизми“, обаче Ана предложи да отидем при дядо и да си направим яйчен крем.

Отидохме при дядо. Взехме яйца и захар, и чаши. Дядо седеше в своя стол-люлка пред камината и много ни се зарадва. Седнахме на пода пред огъня и бъркахме крем, та дим се дигаше! Ана разбърка един и за дядо, защото той не може сам — нали е почти сляп. Дядо ни разказваше какво е било едно време. Тогава децата не получавали великденски яйца с бонбони в тях. Казах на дядо, че моето яйце е сребърно с малки цветчета. Защото той не можеше да го види.

Много обичам да слушам, когато дядо разправя какво е било едно време. Представете си, един Великден, когато дядо бил малък, станало толкова студено, че неговият татко взел чука от хавана, за да разбие леда в бъчвата с вода, която стояла в тяхната кухня. Ужасно, нали? И никакви великденски яйца! Горките дечица!

Магазинът, където купуваме захар и кафе, и какво ли не друго, е в Голямо село, съвсем близо до училището. Когато мама има нужда от нещо, обикновено й го купувам след часовете. Но един ден през великденската ваканция на мама й дотрябваха някои работи и ми каза:

— Лиза, няма как, трябва да изтичаш до магазина.

Времето беше много хубаво и си помислих, че ще е забавно да напазарувам. Затова отговорих:

— Разбира се! Какво трябва да купя?

Мама реши, че ще е най-добре да запишем нещата. Но тъй като не намерихме молив, й казах:

— Хайде, остави! И без това ще ги запомня.

И тогава мама взе да изрежда всичко, което трябваше да купя: двеста грама мая, един пушен салам от най-хубавия, пакетче джинджифил, една кутия аншоа, сто грама сладки бадеми и бутилка оцет.

— Да, да, положително ще запомня всичко — казах.

В същия миг Ана дотърча в нашата кухня и попита искам ли да отида с нея до магазина да пазаруваме.

— Ха-ха — рекох, — тъкмо щях да дойда да те питам същото.

Ана си беше сложила новата червена шапка и носеше кошница. Тогава и аз си сложих новата зелена шапка и взех една кошница.

Ана щеше да купува сапун и пакет сухар, половин кило кафе, едно кило захар на бучки и два метра ластик. Освен това и тя трябваше да вземе един пушен салам от най-хубавия. Ана също не беше записала какво трябва да купи.

Преди да тръгнем, изтичахме горе при дядо да го попитаме дали има нужда от нещо и дядо ни помоли да му купим малко бонбони и шише камфоров мехлем.

Тъкмо бяхме излезли през портата, и майката на Уле изскочи на площадката пред вратата и извика:

— До магазина ли отивате?

— Да — отговорихме.

— Моля ви, бихте ли ми купили няколко неща? — попита тя. Казахме, че с удоволствие ще го направим. Искаше да й купим една бяла макара номер 40 и буркан ванилова захар.

— Почакайте, какво още ми трябваше? — каза после и се замисли.

— Един пушен салам от най-хубавия — предложих аз.

— Точно така — каза майката на Уле. — Как позна?

После Ана и аз тръгнахме, но почнахме малко да се тревожим, че няма да запомним всичко. Отначало непрестанно изреждахме нещата, но после ни омръзна. Вървяхме подръка и размахвахме кошниците си, и слънцето грееше, и дърветата ухаеха. Пеехме колкото ни глас държи „Един пушен салам от най-хубавия“. Звучеше много добре. Ето как беше: първо аз изпявах „Един пушен салам“ по една бавна хубава мелодия, а после Ана добавяше много весело и бодро „От най-хубавия, от най-хубавия“. Понякога го пеехме на една мелодия, по която може да се марширува. Но най-сетне си избрахме една много тъжна, но страхотно хубава от началото до края. Дето се казва: да се разплачеш от нея!