Лари Нивън - Магьоснически свят

— Добре.

Ланселот последва Мерлин и кухия рицар вън от пещерата. Дъждът беше спрял и всичко бе замряло. Стояха на огряна от лунната светлина равнина. Над нея се носеха мъгли, тревата искреше. В далечината се мержелееха сенчести фигури.

— Извинявай — обади се Ланселот. — Забравих си бастуна вътре.

Обърна се и влезе обратно в пещерата.

— Да, донеси си го, старче — отвърна Мерлин. — Силите ти вече те напускат.

Когато Ланселот се върна, той се облегна на бастуна, присви очи и се загледа към равнината.

— Насам — махна му Мерлин. — Отиваме там, където твоите въпроси ще намерят отговор. Ще се опитам да не вървя много бързо, за да не те изморявам.

— Да ме изморяваш ли?

Магьосникът се изкикоти и тръгна през равнината. Ланселот го последва.

— Не си ли поуморен? — попита магьосникът.

— Да, всъщност доста, след като стана дума. Знаеш ли какво става с мене?

— Разбира се. Прекратих действието на заклинанието, което те предпазваше толкова години. Онова, което сега усещаш, са първите леки докосвания на истинската ти възраст. Ще й отнеме известно време да те настигне и да преодолее естествената съпротива на тялото ти, но вече напредва.

— Защо постъпваш така с мене?

— Защото ти повярвах, когато ми каза, че не си пацифист. И докато разговаряше с мене, говореше достатъчно буйно, за да ми хрумне, че дори би ми се противопоставил. Не бих могъл да го позволя, защото знаех, че още можеш да разчиташ на едновремешната си сила. Даже и един магьосник би могъл да се изплаши от това — ето защо направих необходимото. Моята магия поддържаше силата ти — оттегля ли я, тя пресъхва. Би било добре за нас да работим пак заедно, ала разбрах, че няма да го бъде.

Ланселот се препъна, но се удържа на крака и продължи да куцука. Кухият рицар вървеше до дясното рамо на Мерлин.

— Казваш, че стремежите ти били благородни — обади се Ланселот, — но аз не ти вярвам. Може би едно време са били. Но не само времената са се променили. И ти си различен. Не го ли усещаш?

Мерлин си пое дълбоко въздух. От устата му излезе пара.

— Може би това ми е по наследство — рече той. След това продължи: — Шегувам се. Разбира се, че съм се променил. Всеки се променя. Самият ти си идеалният пример. Онова, в което ти смяташ, че съм се променил към по-лошо, е само върхът на безвъзвратния конфликт, трупал се помежду ни, докато сме се променяли. Аз все още отстоявам истинските идеали на Камелот.

Раменете на Ланселот вече се бяха прегърбили, той дишаше тежко. Силуетите пред тях сега бяха надвиснали над хоризонта — много по-големи.

— Познах мястото! — задъха се той. — И все пак не мога да го позная! Сегашният Стоунхендж не изглежда така. Дори и по времето на Артур не беше така съвършен. Как се добрахме дотук? Какво стана?

Спря да си почине. И Мерлин спря.

— Тази нощ ние преминахме от един свят в друг — рече магьосникът. — Ние сме в Приказния свят, а това е истинският Стоунхендж, свещеното място. Разтегнах границите на двата свята, за да го пренеса тук. Ако не бях толкова добър, щях да те изпратя обратно заедно с него и да те затворя там завинаги. Но по-добре е да познаеш един вид покой. Ела!

Ланселот закуцука подире му към големия каменен кръг. От запад повя лек ветрец и развълнува мъглите.

— Какво искаш да кажеш с това „един вид покой“?

— За да се възстановят напълно силите ми и да нараснат, съм длъжен да принеса тук жертва.

— Значи, открай време си ми кроил това!

— Не. Не трябваше да си точно ти, Ланс. Всеки би свършил работа, макар че и ти вършиш чудесна работа. Ако беше избрал да ми помогнеш, нямаше да е така. Все още имаш време да размислиш.

— Би ли искал да живееш редом с някого, който е постъпил така с тебе?

— Тук си прав.

— Тогава защо ме питаш — освен заради дребната жестокост?

— Тъкмо заради това. Много ме ядоса.

Щом стигнаха до кръга, Ланселот отново спря. Той огледа огромните, извисяващи се камъни.

— Ако не влезеш доброволно — обади се Мерлин, — моят слуга с радост ще ти помогне.

Ланселот плю, поизправи рамене и го изгледа ядно.

— И ти мислиш, че ме е страх от някаква си куха броня, чиито конци дърпа някакъв си дяволски вещер? Дори и сега, Мерлин, без помощта на твоите магии бих го разнесъл на парчета!

Магьосникът се разсмя.

— Добре, че поне си спомняш как се хвали един рицар, когато вече не притежаваш нищо рицарско! Може пък и да ти дам възможност — няма значение как ще влезеш в кръга, важна е само подготовката.

— Само че се боиш да рискуваш слугата си?