Лари Нивън: Магьоснически свят

След цяло безвремие на прага припламна някакво бледо червено сияние. Всички погледи се обърнаха натам. То засия по-ярко и бавно навлезе в стаята — безформено сияещо видение. Разнесе се сладък аромат, някакви тихи музикални звуци. Постепенно в центъра на сиянието започна да се очертава някаква форма — все повече заприличваше на чаша…

Усети, че става и бавно тръгва подире й из огромната зала, приближава я все повече — бавно, решително, като че ли се движи под вода…

Протегна ръка.

Дланта му навлезе в светлинния кръг, продължи, приближи се към ослепително сияещата чаша и мина през нея…

Светлината мигом помръкна. Очертанията на чашата затрепкаха и тя се разпадна, избледня, избледня, изчезна…

Из стаята се разнесе звук, отекна като гръм. Смях…

Обърна се и изгледа останалите. Седяха около масата, гледаха го и се смееха. Дори и Мерлин се изкикоти сухо.

Изведнъж огромният му меч се оказа в ръката му. Той го издигна и тръгна към масата. Щом замахна с меча, най-близките рицари се дръпнаха назад.

Масата се разцепи на две и рухна. Залата се разтърси.

Трусовете продължиха. Камъни се откъртваха от зидовете. Една от гредите на покрива се срути. Той вдигна ръка.

Целият замък около него беше започнал да се руши. Ала смехът продължаваше да кънти.

Събуди се, цял подгизнал от пот, и дълго лежа буден. На сутринта си купи билет за Лондон.

Докато вървеше с бастун в ръка онази вечер, внезапно върху му налетяха два от трите звука на световните стихии. Вече дузина дни обикаляше Корнуол, но нищичко не му беше подсказало накъде да върви. Беше решил да обикаля още два дни и тогава да зареже всичко и да замине.

А сега дъждът и вятърът го бяха връхлетели. Той ускори крачка. Огромен облак закри току-що светналите звезди, кълба мъгла никнеха като призрачни гъби и от двете му страни.

Навлезе сред дърветата, спря, после продължи. — Не трябваше да оставам навън в тази късна доба — измърмори той. След още няколко мига добави:

После се изкиска и спря под едно дърво.

Дъждът не беше силен. По-скоро приличаше на тънка мъглица. Едно светло петно ниско в небето издаваше мястото на забулената луна.

Той избърса лицето си и си вдигна яката. Погледна къде се намираше луната. След малко свърна надясно. В далечината отекна приглушен тътен.

Докато вървеше, мъглата около него се сгъстяваше. Ботушите му шляпаха във влажната шума. Едно животинче с неопределен размер изскочи от храста зад струпаните скали и се стрелна в мрака.

Пет минути…! О… Той тихо изруга. Дъждът се беше усилил. Същата скала ли беше?

Завъртя се на пети — описа пълен кръг. Наникъде не го теглеше. Избра си посока наслуки и пое нататък.

След това различи в далечината искра, сияние, трепкаща светлина. Тя ту светваше, ту угасваше, като че ли някой я закриваше — зависеше от това, накъде се движи той. Тръгна към нея. След може би половин минута тя отново изчезна, но той продължи нататък, накъдето според него се намираше тя. После отекна нов гръм — този път по-високо.

Когато вече му се струваше, че сигурно му се е привидяло или пък е било някакъв краткотраен природен феномен, в същата тази посока се появи и нещо друго. Нещо помръдна — сянка трепна сред сенките в подножието на едно огромно дърво. Той забави крачка и предпазливо се приближи. Да!!!

Една фигура се отдели от локвата мрак. Приличаше на човек — движеше се с бавна, тежка крачка, под стъпките й хрущяха и скърцаха клонки.

За миг я докосна скитащ лунен лъч и тя проблесна в жълто, гладка като метал под влагата.

Той спря. Сякаш беше съзрял рицар в броня, тръгнал по пътя си. Откога ли не беше виждал подобна гледка? Разтърси глава и се вторачи нататък.

Фигурата също беше спряла. Издигна десница за поздрав, после се извърна и започна да се отдалечава. Той се поколеба само миг, след това я последва.

Фигурата зави наляво и пое по една опасна пътека — скалиста и хлъзгава, — която леко се спускаше надолу. Беше започнал да се подпира на бастуна си, докато следваше уверената й крачка. Успя да я настигне — чуваше ясно стърженето на бронята.

После фигурата изчезна — погълна я още по-плътен мрак.

Той се приближи до мястото, на което я видя за последно. Беше застанал в подножието на огромна скална маса. Протегна бастуна си и чукна по нея.