Лари Нивън: Магьоснически свят

— Не, тъкмо обратното — отговори той. — Охотно вярвам в магии, чудеса и всякакви заклинания и послания, ангелски и дяволски. Само че…

— Но не и в тази дупка?

Той се усмихна.

— Не съм искал да те обидя.

В стаята се разнесе подсвирване. Като че ли идваше от съседната стая.

— Добре, обаче водата ми кипна — рече тя. — Съвсем бях забравила, че я сложих. Ще пийнеш ли един чай с мене? Чашите са мити. Безплатно. По-бавничко ще я караме.

— Добре.

Тя стана и изчезна в другата стая.

Той хвърли поглед към предната врата, но пак се отпусна в креслото и подпря едрите си, покрити със сини вени длани на облегалките му. После ноздрите му трепнаха, той подуши във въздуха и леко килна глава — сякаш беше усетил някакъв полупознат аромат.

След малко тя се върна с един поднос и го постави на масичката за кафе. Котката се размърда, вдигна глава, примижа, протегна се и пак затвори очи.

— Сметана? Захар?

— Една бучка, моля.

Тя постави две чаши на масата.

— Избери си която искаш.

Той се усмихна и придърпа тази отляво. Тя сложи един пепелник по средата на масата, седна на стола си и придърпа другата чаша.

— Нямаше нужда — каза той и опря длани на масата.

Тя сви рамене.

— Не ме познаваш — защо да ми се доверяваш? Сигурно си пълен с пари.

Той отново се взря в лицето й. Очевидно докато беше в съседната стаичка, беше махнала доста от тежкия си грим. Линията на челюстта, челото… Отмести поглед и сръбна от чая.

— Хубав чай. Не е от пакетче. Благодаря.

— Значи казваш, че вярваш във всякакви магии? — попита тя и сръбна от чашата си.

— В някои.

— И защо така?

— Някои действат.

Той махна неопределено с лявата си ръка.

— Много съм пътувал. Виждал съм разни странни неща.

— И нямаш никакви проблеми?

Той се изкиска.

— Все още настояваш да ми гледаш, така ли? Добре. Ще ти разправя това-онова за себе си и веднага ще ти кажа какво искам, а ти ще ми отговориш дали ще стане. Може ли?

— Слушам те.

— Аз закупувам различни предмети за една голяма източна галерия. Падам си малко нещо авторитет по старинните произведения от благородни метали. Дошъл съм тук, за да присъствам на един търг на подобни произведения от една частна колекция. Утре отивам на оглед. Естествено, надявам се да попадна на нещо добро. Според тебе какви са шансовете ми?

— Дай си ръцете.

Той ги протегна с дланите нагоре. Тя се наведе над тях и ги погледна. Веднага извърна поглед към лицето му.

— По китките ти има повече белези, отколкото бих могла да преброя!

— И ти май си имаш някой и друг белег.

Само за миг очите им се срещнаха, а след това тя отново се наведе над ръцете му. Той забеляза, че тя беше пребледняла под остатъците от грима си и дишаше неравномерно.

— Не — каза тя най-накрая и се отдръпна. — Тук няма да намериш онова, което търсиш.

Когато вдигна чашата си, ръката й леко трепереше. Той се намръщи.

— Попитах те само на шега — каза той. — Няма защо да се разстройваш. И без това се съмнявам, че точно тук ще намеря онова, което търся.

Тя поклати глава.

— Кажи ми как се казваш.

— Изгубил съм вече акцента си — рече той, — обаче съм французин. Името ми е Дюлак 14 14 Дюлак — „du lac“ (фр.) — от езерото. Б.пр. .

Тя се втренчи в очите му и започна бързо да мига.

— Не… — промълви тя. — Не.

— Боя се, че да. А ти как се казваш?

— Мадам Ле Фей — отговори тя. — Тъкмо ми подновиха табелата. Боята още съхне.

Той се разсмя, ала смехът замръзна в гърлото му.

— Сега… Сега се сетих… на кого… ми приличаш…

— И ти ми напомняше на някого. Сега и аз знам на кого.

Очите й се напълниха със сълзи. Гримът се разтече по бузите й.

— Не може да бъде — рече той. — Не и тук. Не и на място като това…

— Милият ми — каза тя и вдигна десницата му към устните си. За миг като че ли се задави, а после продължи: — Мислех си, че съм останала само аз, а ти си погребан при Радостната стража. Не съм и сънувала… Това ли? — тя махна с ръка. — Само защото ми е забавно, помага ми да избутвам времето. Чакането…

Тя млъкна. Пусна ръката му.

— Разкажи ми…

— Чакането ли? — попита той. — Какво чакаш?

— Покоя — отговори тя. — Още съм жива, след всичките тези години — крепя се със силата на моето изкуство. Но ти… Ти как успя?

— Аз… — той отново отпи от чая си.

Огледа се из стаята.

— Не знам откъде да започна… Оцелях след последните битки, видях как кралството се разпада и нищо не можех да направя… и най-накрая напуснах Англия. Скитах, служих в много кралски дворове, а по-късно — и под много имена, защото забелязах, че не остарявам… или остарявам много, много бавно. Бях в Индия, в Китай — бих се в Кръстоносните походи. Навсякъде съм бил. Говорих с магьосници и мистици — повечето бяха шарлатани, неколцина притежаваха силата, ала далеч по-слаба от тази на Мерлин… и онова, в което сам аз бях убеден, един от тях го потвърди — и той беше шарлатанин повече от наполовина и все пак… — Той млъкна и допи чая си. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това?