Ким Робинсън - Зеленият Марс

Това дразнене караше Ниргал да се чувства неудобно. Хироко също не го харесваше. Тя нареди на Койота да спре, но той само й се изсмя.

— Ти си тази, която започна с кръвосмешенията. — Ухили се при вида на мрачния й поглед. — Да не смяташ да ги правиш безполови? Скоро ще ти се наложи да ги пуснеш от фермата. А аз бих могъл да взема няколко от тях.

Хироко го отпрати. Не след дълго Койота за пореден път замина нанякъде. И още на следващия урок Хироко ги заведе всички в банята и ги накара да влязат вътре, да насядат по хлъзгавите стъпала на плиткия басейн и да киснат в горещата вода, докато тя им говори. Ниргал седна до голото гъвкаво тяло на Джаки, което му бе прекрасно познато, с изключение на всички онези драматични промени, настъпили през изминалата година. Откри, че не може да я погледне.

— Знаете какви са принципите на генетиката. Лично аз съм ви учила — каза древната му гола майка. — И също така знаете, че много от вас са наполовина братя и сестри, вуйчовци и племенници, братовчеди и така нататък. Аз съм майка или баба на много от вас. Така че вие не можете да се кръстосвате и да имате деца един от друг. Това е елементарен генетичен закон. Но всички живи създания са изпълнени със свещената зелена сила viriditas. Затова е напълно нормално да се обичате, особено сега, когато телата ви напъпват и разцъфват. В това няма нищо лошо. Но скоро ще срещнете много нови хора на вашата възраст, които евентуално ще станат ваши партньори, съ-родители, съжители, ще ги почувствате по-близки дори и от роднините си, които познавате твърде добре, за да можете някога да заобичате истински. Ние всички сме части от нас самите. А истинската любов винаги е към друг.

Ниргал впери празен поглед в очите на майка си, но знаеше точно кога Джаки събра краката си — почувства го по леката промяна на температурата на водата. Струваше му се, че това, което майка му току-що каза, не беше вярно. Въпреки че добре познаваше тялото на Джаки, тя все още бе далечна за него, като която и да е огнена звезда — ярка и повелително застанала на небето. Джаки бе кралицата на тяхната малка групичка и би могла, ако поиска, да го пречупи само с поглед (както често правеше). Тя бе точно толкова различна, колкото му бе необходимо. И той я обичаше, знаеше, че я обича. Само че Джаки не го обичаше, не по същия начин като него. Поне, мислеше си Ниргал, тя не обичаше и Дао така, а това бе малко или много утешение. Питър бе този, когото тя гледаше влюбено. Но Питър отсъстваше през по-голямата част от времето. Значи Джаки не обичаше никой друг в Зигота така, както я обичаше Ниргал. Може би за нея важеше обяснението на Хироко — Дао, Ниргал и останалите й бяха омръзнали. Нейни братя и сестри, без значение колко чужди гени се бяха намесили.

След това един ден небето пропадна наистина. Цялата огромна част от ледената покривка над езерото се пропука и се сгромоляса върху него, върху целия плаж и върху дюните наоколо. За щастие това стана рано сутринта, когато долу все още нямаше никой, ала подобните на взривове бумтежи се чуваха невероятно силно. Хората наизскачаха в паника от стаите си. В суматохата Мая и Хироко заведоха децата в училището, което имаше автономна въздушна система. Щом минаха десетина минути и се изясни, че куполът засега се държи, Питър, Мишел и Надя притичаха през бъркотията, заобиколиха езерото и стигнаха до Рикоувъра, за да се убедят, че не е засегнат. Ако с него бе станало нещо, за тях тази мисия щеше да е смъртоносна, а останалите щяха да са в голяма опасност. Джаки захапа кокалчетата на юмруците си от ужас. След малко тримата се обадиха по интеркома. Всичко било наред. Ледът над реактора издържал.

Така че поне засега бяха в безопасност. Обаче куполът ставаше негоден за живеене, а те бяха прекалено голяма група, за да помолят за подслон в което и да е от останалите скрити убежища. Ако се разделяха, проблемът беше решен, но това решение не бе чак толкова весело…

Отне им около час, за да обсъдят всичко това.

— Можем да се опитаме да отидем във Вишняк — подхвърли Мишел. — Има място, а и ще ни посрещнат добре.

Само че Вишняк беше дом на богдановистите, а не техен. Това бе изписано по лицата на по-старите. Ниргал внезапно си помисли, че най-възрастните са най-изплашени от всички.

— Защо не пробвате да влезем още по-навътре в леда? — обади се той.

Всички се втренчиха в него.

— Искаш да кажеш, да построим нов купол? — попита Хироко.

Ниргал сви рамене. В момента, в който изрече това, откри, че идеята не му допада.