Ким Робинсън - Зеленият Марс

— Ами според теоретическите модели нивото на океана ще се надигне с около шест метра.

— Шест метра!

— Е, до пълното му издигане остават още няколко години, но определено процесът вече е в ход. Това катастрофално пропукване ще предизвика повдигане на нивата на моретата с 2–3 метра за някакви си седмици. Онова, което остане от леда, за някой и друг месец ще замине и след време ще прибави още три метра.

— Как е възможно нивото на целия океан да се повиши с толкова много?

— Просто и ледът е много.

— Не може да е чак толкова много!

— Може. Точно тук, под нас, е събрана по-голямата част от прясната вода в света. Бъдете благодарни, че ледът на източна Антарктика е достатъчно стабилен. Ако и той се плъзне надолу, нивото на океана ще се вдигне с 60 метра.

— И шест метра са ни предостатъчни — отбеляза Форт.

Приключиха и втората обиколка. Пилотът каза:

— Ще трябва да се връщаме.

— С всички плажове по света е свършено — въздъхна Форт, облегна се назад и като извърна поглед от илюминатора, добави: — Май ще е най-добре да отидем да си вземем нещата.

Когато Втората революция започна, Надя се намираше в горния каньон на Шалбатана Валис, северно от Маринерис. В известен смисъл можеше да се каже, че именно тя сложи началото й.

Бе напуснала временно Саут Фоса, за да наблюдава финалния етап на работите в Шалбатана. Градът бе абсолютно същия като онези над Ниргал Валис и в долините на Хелас — дълъг, покрит с купол, с умерен климат и съответната екология, с поток, който течеше по дъното на каньона. Шалбатана представляваше дълга серия от разтеглени S-образни форми и затова изглеждаше доста картинно. Не им беше лесно, докато строяха купола.

Въпреки всичко Надя ръководеше проекта с една малка част от вниманието си, а останалата бе насочена към стремително развиващите се събития на Земята. Ежедневно тя се свързваше с екипа си в Саут Фоса и с Арт и Ниргал в Бъроуз, откъдето научаваше последните новини. В частност се интересуваше от дейността на Международния трибунал, който се опитваше да се утвърди като арбитър в спора между „Субараши“ и Г-11 от една страна и „Праксис“, Швейцария и новозараждащата се връзка Индия-Китай. Трибуналът се опитваше да действа, според думите на Арт, „като нещо от рода на международен трибунал“. Още с началото на фундаменталистките метежи и опитите на метанационалите да се защитят тези бледи опити бяха обречени на провал. Надя заключи, че положението на Земята бе започнало бавно-бавно да отива към хаос. Отново.

Но всички тези кризи й се сториха дребни и незначителни, когато Сакс й се обади да й съобщи за пропадането на западноантарктическия леден пласт. Тя бе приела обаждането му на екрана върху бюрото си в едно от строителните ремаркета и сега се взираше в дребното му лице.

— Какво искаш да кажеш с това „пропадане“?

— Ледът се отлепва от скалата. В региона изригва вулкан. Пластът се разрушава от океанските течения.

Видеосигналът, изпращан от него, превключи на картини от пункта Арена, малък пристанищен град в Чили, чиито докове бяха разрушени, а улиците му залени с вода. След това на екрана й се появи и картина от Порт Елизабет в Азания, където положението беше същото.

— Бързо ли е? — попита Надя. — Като цунами ли е?

— Не. По-скоро като много висок прилив, който никога няма да се отдръпне.

— Значи има достатъчно време, за да евакуираме хората — реши тя, — но не и да построим бент. Шест метра, казваш!

— Само че никой не знае колко ще продължи всичко. Виждал съм изчисления, според които една четвърт от земното население ще бъде… засегната.

— Напълно им вярвам. О, Сакс…

Паническо бягство към по-голяма надморска височина в световен мащаб. Надя впи поглед в екрана. Ситуацията започваше да й се прояснява. Крайбрежните градове щяха да бъдат залети. Шест метра! Доста й бе трудно да си представи, че съществува чак толкова огромна ледена маса, която да причини повдигане на морското равнище с толкова много. Дори и повишение с един метър й изглеждаше невъзможно, а какво да говорим за шест! Тя поклати глава и се съсредоточи върху новините. Бангладеш трябваше да бъде напълно евакуиран. Там живееха 300 милиона души. А да не говорим за останалите крайбрежни градове на Индия — Калкута, Мадрас, Бомбай… После — Лондон, Копенхаген, Истанбул, Амстердам, Ню Йорк, Лос Анджелис, Ню Орлиънс, Маями, Рио, Буенос Айрес, Сидни, Мелбърн, Сингапур, Хонг Конг, Манила, Джакарта, Токио… а това бяха само големите. Милиарди хора живееха по крайбрежията, в един свят, който вече бе засегнат от свръхнаселеността и постоянно намаляващите природни ресурси. А сега безброй необходими неща щяха да бъдат наводнени от солената вода.