Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

Двамата с Фильо се измъкнаха тихо от двора, за да не им намерят в последния момент някаква работа. Спряха се на улицата за кратко съвещание. Можеха да отидат към Струма, където все още имаше дини и пъпеши по бостаните, или да пекат царевица, или да се наядат с овощия. Но Струма беше далеч, а освен това трябваше да се обадят на прогимназиалния учител по музика Гоце Михов. Затова решиха деня да прекарат в града и ако остане време, да се изкъпят в планинската река Бистрица, която минаваше през него. Първата им работа бе да минат през градинката при банята, доколкото можеше това да се нарече градинка. В нея бяха струпани стари изпочупени коли, оставени от германците. По тях беше обрано всичко, което можеше да се обере, но бяха оставили шините и каросерията. В тая градинка винаги имаше деца-сизифовци, които изтласкваха един мръсен „Опел-рекорд“ със сетни сили нагоре по малката височинка, после подпираха с камъни колелетата и сядаха в „колата“. Едно дете отместваше камъните и колата се търкулваше надолу, докато спре. После всичко започваше отново. В тоя пек не беше никак лесно да се избута колата до височинната, но с помощта на Фильо и Макензен всичко стана по-бързо и по-лесно. Дойде ред и на Фильо и той застана на кормилото. Децата бързо се изкачиха и сега нямаше кой да отмести камъните от шините. Накараха едно детенце да ги отмести. То беше недоволно.

— Все аз ли? Искам да се возя…

— Като пораснеш!… — му казваха останалите.

Детето отмести камъните и колата внезапно тръгна. Макензен, който беше до Фильо, не успя да затвори вратата. Тя го дръпна и той изскочи вън от колата, но продължаваше неволно да се държи за дръжката и тялото му да се влачи в праха. Колата не можеше да спре. Добре, че вратата се откачи от пантите и Макензен заедно с нея остана да лежи на бойното поле. Когато колата най-после спря, всички излязоха и се затичаха към него. Той си беше съдрал късите панталонки и лицето му беше в грес. Фильо го поведе към топлата чешма пред банята.

— Много си топав — каза Фильо. — За нищо не те бива!

— Вратата се отвори от вятъра! — ядоса се Макензен. — Нямаше това да стане, ако аз бях шофьорът!

— Как ще позволя да бъдеш? — каза важно Фильо. — Има деца и аз отговарям за тях. Виж за каруцар те бива, но за лека кола — никак!

Фильо помогна на приятеля си да се измие и даже сам се зае да плиска лицето му, защото Макензен изпитваше огромно отвращение от водата. Той делеше водата на три: вода за миене, която ненавиждаше, вода за пиене, към която беше безразличен, и вода за плуване, която обожаваше.

— Ама ти, като се измиеш, си бил хубаво момче! — възкликна Фильо.

И наистина Макензен, със зачервено и лъснато лице, сега изглеждаше почти красавец.

Там, зад банята, където имаше две пейки под липата, седяха няколко младежи и разговаряха. Бяха тримата италианци — пленници на германците. Когато Бадолио взе властта в Италия, германците разоръжиха и плениха италианските части в България. Те не се грижеха за тия пленници никак. Последните имаха нещо като лагер към река Струма, но не се прибираха в лагера, а живеела в града и околните села. Немците не се грижеха и за прехраната им. Затова италианците бяха ужас за населението и за полето около градчето. Обираха царевицата, овощните дървета и каквото им падне. Не оставяха на мира и кокошките. Бяха се специализирали по ограбване на курници и полози с яйца. Така някак си тези момчета успяваха да живеят, колкото да не умрат. Из града се движеха по няколко заедно и обикаляха преди всичко пазара, халите и други места, където можеше да се намери нещо за ядене. С труда бяха абсолютно скарани и не искаха да работят за цялото злато на света. Повечето бяха добри музиканти и вечер се събираха в градската градина, където пееха италиански песни, а хората отиваха да ги слушат, дори им пригласяха, и тогава редовно им даваха по нещо за ядене. Двама от италианските пленници минаваха за добри футболисти и играеха — единият в отбора „Дрангов“, другият в „Македонска слава“. Общото между всички беше, че ненавиждаха немците. Освен тях в града беше останал един невзрачен учител по италиански, изпратен в България да обучава народа на този език. Мусолини смяташе, че Балканският полуостров, както и цялата вселена му принадлежат. Та този сеньор Гуера беше добре познат на Фильо и Макензен. Записаха ги насила в курса по италиански и им дадоха по един безплатен учебник — „Примо либро ди Италиано“. Макензен освен заглавието на учебника не научи нищо, но Фильо, който имаше лингвистична дарба, бързо усвои няколко изречения, с които добре се разбираше с италианците. Тримата се казваха Марио, Джани и Лучио. Сега те оживено разговаряха с ученика от гимназията Начев. Той беше много кротко момче и макар баща му да беше адвокат, го изключиха от всички гимназии на царството, задето се беше изказал нещо против германците и Хитлер. Беше добър приятел на Фильо.