Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— Ами ако Калъча дойде? — попита Фильо.

Калъча беше съдържателят на плажа и ако някое дете влизаше без билет, пребиваше го от бой.

— Кой, Калъча ли? — попита усмихнат Осман. — Да заповяда!

Фильо напълно се успокои. Когато Осман се съблече по гащета, атлетическата му фигура беше като на Тарзан. Той се хвърли в басейна и изчезна под водата. Показа се на другия край след мъчително дълго време. Беше преплувал под вода като на шега петдесетина метра. Фильо и Макензен също се хвърлиха. Тримата играха на гоненица. Беше трудна игра, понеже, тъкмо да хванат когото искат, и той се потопяваше във водата, а излизаше в съвсем друга посока. Тази гоненица изискваше голямо усилие. Те излязоха и легнаха на цимента. Томи се беше изтегнал до тях с изплезен език. Тая есен на 1944 година беше наистина изключително хубава и топла.

Прибраха се късно вечерта. Фильо изяде един шамар, защото не каза, че е бил на плажа, но достатъчно беше майка му да драсне с нокът кожата му, за да остане бяла черта — сигурен белег за дълго къпане. Беше тъмно като в рог. Уличните лампи не светеха. Все още имаше въздушни тревоги заради американските бомбардировки. Но навън се чуха гласове. Нещо светна. Всички излязоха на балкона. Там, откъм планината, огън осветяваше хоризонта все по-силно и по-силно. Нещо гореше. Чуваше се и далечна стрелба. Само Перо го нямаше на балкона. Зрелището в нощта беше великолепно. Ясно се очертаваше веригата на рилските върхове.

— Излез бе, Перо-о-о. Излез да видиш илюминацията! Да видиш края на вашата власт! — говореше възторжено бай Тома.

Но Перо не излезе. Дълго, даже след като си легна, Фильо гледаше заревото през малкото прозорче на стаята, където спеше с невръстното си братче. Беше тревожен, но и радостен. Той чакаше от живота много и все радостни неща…

Другият ден беше спокоен, но по начин, който напълно отговаряше на употребяваното сравнение, „затишие пред буря“. В града животът течеше необезпокояван. Може би се дължеше на това, че властта беше просто уморена от страх и вече й липсваха нормалните човешки реакции пред опасността. Другата, по-малка част, която се готвеше да заеме властта, сякаш си беше дала един ден почивка, а третата част от хората, неутралните зрители на всяка революция, тоест публиката, нямаше нищо против да се отложи за малко спектакълът, защото знаеше, че представлението ще бъде незабравимо.

Фильо и Макензен тоя ден бяха като унесени и само слуховете за голямата партизанска акция в планината — причината за нощното сияние — ги заинтригуваха. Макензен беше по-зает, понеже участвува в погребението на двама жандармеристи, смъкнати набързо от планината. Погребението беше минало по думите на Макензен доста вяло, което преведено на обикновен език, значеше — без всякакво плюскане и почести. Така вечерта неусетно дойде. Време беше да тръгват за тържеството на женското дружество „Любов към родината“.

Облякоха най-новите си дрехи, грижливо изкърпени от бай Тома, така че кръпките да са симетрични и едва да личат. Сложиха си бели ризки и тръгнаха към първоначалното училище „Арсений Костенцев“, разбира се, тоя път с обувки. След тях на известно разстояние се движеше Томи. На портата стоеше Юп, който тая вечер, изглежда, играеше ролята на разпоредител.

— Добър вечер, Юп.

— Топър фечер. Ако видим се — никс, казва сбогом на вас…

— Не се бий против руснаците! — каза Фильо.

— Аз не иска, но война, криг.

— Сбогом, Юп. Ахтунг, може да останеш и жив! — каза Макензен.

— Топър е бог! — отговори Юп.

Трогнати, Фильо и Макензен му подадоха още една кариочка „Серт“.

— Томи, рест иси — каза Макензен на кучето, но то се направи, че не разбира, и влезе с тях.

Двамата бавно прекосиха двора, за да го огледат. Камионите бяха напълно готови и подредени. Изглежда, че веднага след тържеството немската част щеше да замине. На входа на училището ги чакаше една натруфена дама, наметната с къса кожена пелерина, въпреки че нощта беше топла.

— Миличките… — каза предвзето дамата. — Вие от хора ли сте? Какво пеете?

— Дискант — каза Фильо.

— Бас — скромно добави Макензен.

Двамата се изкачиха по стълбата. Томи остана на входа. Вратата на стаята с окачените шмайзери зееше. Те дълго ги зяпаха от коридора. Влязоха в салона с хармониума. Тук бяха и другите деца от прогимназиалния хор, а също и Еми. Тя носеше лилава кадифена рокля с широки, бухнати ръкави и пантофки. Цялата сияеше. Изглежда, в нея женското беше заговорило, защото кокетничеше и въртеше очи навсякъде. Все пак на Фильо подари една особено мила усмивка.