Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— Не го пипайте! — извика Фильо. — Той е луд!…

За миг всички спряха. Лудостта в провинцията все още беше на голяма почит и никой не смееше да пипне луд с пръст. Той помогна на Макензен да се изправи. После взе колелото. Селяните ги заобиколиха.

— Що му е на момчето, синко? — попита една селянка.

— Избяга от лудницата… — каза Фильо — и сега го гоня да го върна…

— Викайте полицията!

— Сакън! — каза другата селянка. — Момчето е кротко.

Макензен, целият омазан с домати, изпитваше отвращение към собствената си особа.

— Иначе е глухоням — каза Фильо. — Змия го е хапала като малък и оттогава…

— Язък за момчето! — пак каза старата селянка.

Двамата тръгнаха, като бутаха колелото. Всички им правеха път. Селянката отиде към тях и подаде ябълки на Макензен заедно с едно яйце.

— На, леля, вие, лудите, направо с господа говорите… Да му се помолиш за мое здраве и за здравето на Божурка, щерка ми…

Макензен промуча някакви неразбрани звуци, Фильо го поведе. Селянката беше доволна. Когато свиха в съседната тиха улица, Фильо избухна:

— Колко пъти, съм ти казвал, без мене да не правиш нищо!

— Ама нали ти…

— Добре, че наистина имаш вид на луд, та никой не може да те сбърка!

— Аз?… Аз?… — заекна от вълнение Макензен и една сълза потече по едрото му лице.

— Е, нищо… — нажали се Фильо. — Навозихме се на колело! — каза той примирително. — Сега да се връщаме!

Те оставиха мрачно колелото на апатичния Рекорд, вдигнаха вързопа и придружени от Томи, отидоха на отсрещния тротоар при работилницата „Рапид“. Тук, на улицата, с оксижен заваряваше тръба самият Рапид. Той беше възрастен човек с побелели коси, най-добрият автомобилен монтьор в града. Но вниманието им съвсем не беше насочено към работата му, а към казанчето, където кипеше карбидът. Да можеха да вземат малко карбид в тия оскъдни времена! Фильо смигна на Макензен. Те се разбираха от един поглед… Фильо започна да отвлича вниманието на възрастния монтьор.

— Бай Рапид, това е много голяма тръба…

— Голяма е — каза равнодушно Рапид.

— Да ти държа ли? — попита Фильо й клекна така, че да закрие Макензен, който правеше зигзагообразни стъпки към казанчето с карбида, следван от Томи, който застана пред казанчето.

— Мани се оттука! — каза Рапид.

— Това да не е топ? — попита Фильо, като не обръщаше внимание на думите му.

— Абе ти ке се манеш ли? — каза Рапид, вече гневно, като свали предпазните си очила.

— Е, голяма работа… Бай Рапид, защо не си лекуваш нервите?

— Какво?!…

Но Фильо навреме избяга. Макензен беше вече свършил работа. Карбидът бе откраднат. Двамата с Томи се затичаха нататък. Карбидът им пареше ръцете, едва завит в хартия. Намериха една захвърлена консервена кутия. Огледаха я от всички страни. С един пирон й продупчиха дупка отгоре. Всичко беше готово…

На площадчето в тяхната махала, пред будката на едноръкия, се събраха всички деца. Не липсваха даже тези, които току-що бяха проходили. За такова представление беше нужна публика. Фильо и Макензен изкопаха една дупка. Наляха в нея вода. Сложиха карбида. Затулиха я отгоре с консервна кутия. От дупката със свирене излизаха карбидни пари. Сега Макензен запали вестника и започна да лази към кутията. Подаде пламък над кутията. Но, изглежда, бяха сложили много карбид, защото се чу оглушителен гръм и не само кутията политна във въздуха, но и Макензен беше засипан с пръст. Децата гледаха празната консерва, която хвръкна в синьото небе. Едноръкият будкаджия викаше нещо, тъй като едно камъче бе счупило стъклото му. В това време към площадчето видяха да тича стражарят. Беше вече опасно. Томи дърпаше за панталона Макензен да стане. Фильо вдигна оглушалия Макензен от земята, грабнаха вързопа с трофеите и побягнаха. Минаха направо през дворовете. След това се покачиха на дувара на техния двор, следвани пъргаво от Томи, после по керемидите на конюшнята се спуснаха леко в двора. Гледаха към портата. Нямаше никой. Опасността беше минала. Най-сетне разтовариха богатството си на одеялото…

Първа дойде сестричката на Макензен. Ружа беше намусена и искаше да се кара, но Фильо си сложи маската на лицето и зарева срещу нея като мечка. Тя в началото наистина се уплаши, а после взе да се смее. Надойдоха и други деца в двора. Детето на Перо, което току-що бе проходило, също се мъчеше да си надене маска, но падна и се разплака. Бързо го утешиха. Дотук всичко мина добре. От горния етаж обаче започна да вика и кълне майката на Фильо: