Борис Акунин - Левиатан

— Как тъй го е изгорил! — ахна Клариса Стамп. — Значи шалът вече го няма, така ли?

Рената впи очи в Булдога. Той равнодушно сви рамене и каза:

— Слава Богу, че го няма. По дяволите съкровищата, дами и господа. Така сме в безопасност.

Намерил ми се Сенека. Рената съсредоточено разтърка брадичката си.

Трудно ви е да повярвате, нали? Добре, като доказателство за своята искреност ще ви разкажа каква е тайната на шала. Сега вече няма защо да я крия.

Комисарят спря да чете и хитро погледна русина.

— Доколкото си спомням, мосю, снощи се хвалехте, че сте разгадали тази тайна. Я споделете догадката си, пък ние ще проверим дали сте толкова проницателен, както е смятал покойният.

Фандорин изобщо не се смути.

— Много е п-просто — небрежно каза той.

Прави се на интересен — помисли си Рената, но пак е симпатичен. Дали се досеща наистина?

— И тъй, какво знаем за шала? Той е т-триъгълен, като едната му страна е равна, а другите две са леко начупени. Това първо. На него е нарисувана птица, която вместо око има д-дупка. Това второ. Вие, разбира се, помните и описанието на брахмапурския дворец и по-специално на неговия горен етаж: планините на хоризонта, техните огледални отражения по фреските. Това т-трето.

— Добре де, помним ги и какво от това? — попита Перкото.

— Но как, сър Реджиналд? — направи се на изненадан русинът. — Нали двамата с вас в-видяхме рисунката на Суитчайлд! Там имаше всичко необходимо за разгадката: триъгълен шал, зигзагообразна линия, думата „дворец“.

Той извади от джоба носната си кърпа и я сгъна по диагонал. Получи се триъгълник.

— Тя е ключът, с който е означено мястото, където е скрито съкровището. Формата на шала отговаря на контура на едната от планините по фреските. Трябва само горният ъгъл на ш-шала да се постави така, че да съвпадне с върха на планината. Ето как — той сложи триъгълника върху масата и го очерта с пръст. — Тогава окото на птицата Калавинка ще означи т-точката, където трябва да се търси. Естествено, не в нарисуваната, а в истинската планина. Там трябва да има някоя пещера или нещо от този род. Прав ли съм, господин комисар, или греша?

Всички се обърнаха към Гош. Той изду бузи, свъси рунтавите си вежди и заприлича досущ на стар мрачен булдог.

— Направо се чудя как го правите — измърмори. — Прочетох писмото още там, в карцера, и нито за миг не съм го изпускал от ръцете си… Добре, слушайте.

В двореца на баща ми има четири зали за официалните церемонии: в Северната — за зимни, в Южната — за летни, в Източната — за пролетни и в Западната — за есенни. Ако си спомняте, за това разказа покойният Суитчайлд. Там наистина има стенописи с планинския ландшафт, чиято панорама се открива през високите от пода до тавана прозорци. Минали са много години, но стига да затворя очи, аз виждам целия този пейзаж. Много съм пътешествал и много неща съм видял, но на света няма по-прекрасна гледка! Баща ми бе заровил ковчежето под голям кафяв камък в една от планините. Кой от многото планински върхове се има предвид, може да се научи, когато шалът бъде долепен до всяко изображение по фреските. Този от тях, чиито силует идеално съвпадне с парчето плат, крие съкровището. Мястото, където трябва да се търси камъкът, е означена с празното око на райската птица. Разбира се, дори човек да знае в кой сектор да търси, той ще се нуждае от часове и даже дни, за да открие камъка, защото зоната на търсене обхваща стотици метри. Но грешка не може да стане. В планините има много кафяви камъни, но на означената част от склона само един е такъв. „Прашинка в окото е тежкият камък, единствен сред сиви скали“ — гласи бележката в Корана. Колко пъти съм си представял как ще опъна в заветната планина една палатка и без да бързам, с разтуптяно сърце ще бродя по означения склон да търся въпросната „прашинка“. Но съдбата отреди друго.

Е, изглежда, че на изумрудите, сапфирите, рубините и диамантите им е писано да останат там, докато някое земетресение не катурне камъка надолу. Дори да стане след сто хиляди години, на скъпоценните камъни няма да им се случи нищо. Те са вечни.

А с мен е свършено. Проклетият шал ми отне всички сили и целия разум. Животът изгуби смисъл. Аз съм смазан, аз съм луд.

— Напълно е прав — завърши комисарят и остави половинката лист. — Край, с това писмото свършва.

— Е, Рение-сан постъпи правирно — рече японецът. — Той зивя недостойно, но достойно умря. За това сте му се опростят много от греховете и в средвастото си раздане той сте поруци нов санс да поправи своите прегресения.