Борис Акунин - Левиатан

Не се наложи да повтаря поканата — всички наобиколиха комисаря и стаиха дъх. Булдога взе първия лист, отдалечи го от очите си и зачете:

До представителя на френската полиция

Г-н комисар Гюстав Гош

19 април 1878 г., 6,15 сутринта, на борда на „Левиатан“

Аз, Шарл Рение, по своя воля и без никаква принуда, воден единствено от желанието да облекча своята съвест и да обясня мотивите, които ме тласнаха да извърша тежките престъпления, правя следното признание.

Съдбата винаги е била жестока с мен…

— Е, тая песен съм я слушал хиляда пъти — изкоментира комисарят и прекъсна четенето. — Нито един убиец, крадец или блудствал с малолетни още не е споменавал в съда, че съдбата е била щедра към него, а той, кучият му син, не е заслужил даровете й. Както и да е, продължаваме нататък.

Съдбата винаги е била жестока с мен и ако е проявила благосклонност в зората на живота ми, то е било само за да може после да ме ми нанесе по-болезнен удар. Младите ми години минаха в неописуем разкош. Аз бях единствен син и наследник на баснословно богат раджа, много добър човек, вникнал в мъдростта и на Изтока, и на Запада. До деветата си година не знаех що е злоба, страх, унижение или неизпълнено желание. Майка ми страдаше от носталгия по родината си и прекарваше всичкото си време с мен, като ми разказваше за прекрасната Франция и веселия Париж, в който бе израснала. За първи път баща ми я видял в клуб „Багател“, където тя била главна танцьорка, и се влюбил безумно в нея. Франсоаз Рение (това е моминското име на майка ми, и когато получих френско поданство, аз взех същата фамилия) не устояла пред съблазните, които й обещавал бракът с източния владетел, и станала негова съпруга. Но това не й донесло щастие, макар тя искрено да почиташе баща ми и да му бе вярна до сетния си ден.

Когато Индия бе залята от вълната на кървавия метеж, баща ми разбра, че става опасно, и изпрати жена си и сина си във Франция. Раджата знаеше, че англичаните отдавна ламтят за неговото съкровено ковчеже и непременно ще скроят нещо, за да си присвоят съкровищата на Брахмапур.

Отначало с майка ми живеехме в Париж много нашироко — в собствен палат, заобиколени от многобройни слуги. Аз учех в елитен лицей заедно с децата на короновани особи и милионери. Но после всичко се промени и изпих до дъно горчивата чаша на мизерията и унижението.

Никога няма да забравя онзи черен ден, когато майка ми, обляна в сълзи, ми съобщи, че вече нямам нито баща, нито титла, нито родина. Само подир година чрез Британското посолство в Париж ми предадоха единственото наследство, завещано ми от моя баща — томчето на Корана. По онова време майка ми вече ме беше покръстила и аз ходех на черква, но се заклех да науча арабски и непременно да прочета бележките, направени от ръката на моя баща в полетата на Свещената книга. Години по-късно осъществих намерението си, но за това ще пиша по-нататък.

— Търпение, търпение — каза Гош и се усмихна лукаво. — Ще стигнем и дотам. Още сме в лиричната част.

Напуснахме къщата веднага след като получихме тъжното известие. Първо в скъп хотел, после в друг, по-обикновен, после на квартира. Слугите ставаха все по-малко, докато накрая останахме само двамата. Майка ми не беше никак практична — нито през годините на бурната си младост, нито после. Скъпоценностите, които беше взела, преди да замине за Европа, стигнаха за две-три години, след което изпаднахме в истинска мизерия. Аз ходех на обикновено училище, където ме биеха и ме наричаха „черньо“. Този живот ме научи да бъда потаен и злопаметен. Водех си таен дневник, в който си записвах имената на онези, които ме унижаваха, за да мога при удобен случай да си отмъстя на всеки от тях. И рано или късно го правех. Един от враговете от нещастното си юношество срещнах след много години в Ню Йорк. Той не ме позна — по онова време бях сменил презимето си и изобщо не приличах на мършавото озлобено „цигане“, както ме наричаха в училище. Причаках стария си познат една вечер, когато той се прибираше от кръчмата пиян. Представих му се с предишното си име и прекъснах възгласа му на изненада, като го прободох със сгъваемия си нож в дясното око — на тази хватка се бях научил в бордеите на Александрия. Признавам си за убийството му, защото то едва ли ще утежни още повече моята участ.

— Това е вярно — потвърди Булдога. — Труп повече или труп по-малко вече няма значение.

Когато бях на тринайсет години, се преместихме от Париж в Марсилия, защото животът там е по-евтин и майка ми имаше роднини. Шестнайсетгодишен, след като направих една беля, за която не искам да си спомням, аз избягах от къщи и се хванах на работа като юнга на един платноход. Две години плавах по Средиземно море. Беше ми трудно, но събрах полезен опит. Станах силен, безмилостен и гъвкав. Впоследствие това ми позволи да съм пръв измежду курсантите на марсилската „Екол Маритим“. Завърших школата с медал и започнах да плавам с най-добрите кораби на френската търговска флота. Когато в края на миналата година беше обявен конкурс за длъжността първи лейтенант на суперпарахода „Левиатан“, служебното ми досие и отличните препоръки ми осигуриха победата. Но тогава вече имах своята Цел.