Борис Акунин - Левиатан

Гош понечи да се откопчи, но пръстите на младока бяха като от стомана. Детективът се дръпна още веднъж-дваж, но реши да не става за смях и се обърна към Фандорин.

— Добре, още пет минути — изсъска той и с омраза погледна нахалника в спокойните сини очи.

— Б-благодаря. Пет минути са напълно достатъчни, за да оборя последната ви улика… Знаех, че беглецът трябва да е имал скривалище някъде на парахода. За разлика от вас, капитане, започнах не от трюмовете и помещенията за въглища, а от горната п-палуба. Защото „черният човек“ е бил видян само от пътниците в първа класа. Имах основание да предположа, че се крие някъде тук. И наистина, на десния б-борд в третата лодка от носа насам намерих това, което търсех: остатъци от храна и вързоп с вещи. Там имаше няколко цветни парцала, наниз маргарит и разни лъскави предмети — огледалце, секстант, пенсне и между всичко останало — голям скалпел.

— Защо трябва да ви вярвам? — изрева Гош. Направо пред очите му всичко ставаше на пух и прах.

— Защото аз не съм заинтересовано лице и съм готов да потвърдя показанията си под клетва. Може ли да продължа? — русинът се усмихна с гнусната си усмивка. — Благодаря. Очевидно клетият негър е бил прибран човек и не е искал да се прибере у дома с празни ръце.

— Стоп-стоп! — намръщи се Рение. — Защо тогава, мосю Фандорин, не съобщихте за откритието си на капитана? Какво ви е дало право да го скриете?

— Не съм го крил. Оставих вързопа на същото място. А когато подир няколко часа, вече след като т-търсенето приключи, отново надникнах в лодката, не го намерих там. Сигурен бях, че вашите моряци са го намерили. А сега излиза, че убиецът на професора ви е изпреварил. Всички трофеи на негъра, включително и скалпелът на господин Аоно, са станали негово притежание. Вероятно п-престъпникът е предвиждал възможността… за крайни мерки и за всеки случай е носел скалпела със себе си, за да отклони следствието по лъжлива следа. Кажете, мосю Аоно, скалпелът ви беше ли откраднат?

Японецът се поколеба и после кимна с нежелание.

— А не сте го казали, защото офицер от императорската армия по никой начин не би могъл да има скалпел, нали така?

— Секстантът беше мой! — заяви рижият баронет. — Мислех, че… впрочем няма значение. Значи го е откраднал онзи дивак. Господа, ако на някого му строшат главата с моя секстант, да знаете, че нямам нищо общо.

Крахът беше пълен. Гош смутено изгледа изпод вежди Джексън.

— Много съжалявам, господин комисар, но ще трябва да продължите плаването си — каза инспекторът на френски и със съчувствие присви тънките си устни. — My apologies, Mr. Aono. If you just stretch you hands… Thank you. 48 48 Приемете моите извинения, мистър Аоно. Подайте ръцете си, моля. Благодаря. (англ.) — Б.пр.

Белезниците жално издрънчаха.

В настъпилата тишина отекна уплашеният глас на Рената Клебер:

— Чакайте, господа, тогава кой е убиецът?

4-ти месец 18-и ден, пред панорамата на южния край на полуостров Индостан

Три дни, откакто сме напуснали Бомбай, но още не съм отварял дневника си. Това ми се случва за първи път, а се бях зарекъл да пиша всеки ден. Но прекъснах нарочно. Трябваше да подредя връхлетелите ме чувства и мисли.

Стиховете хайку, родили се в момента, когато полицейският инспектор ми свали оковите, най-добре предават същината на настъпилия у мен поврат.

Веднага усетих, че стихотворението е много хубаво, по-хубаво от всички, които съм писал, но смисълът му е мъгляв и трябва да се обясни. Три дни размишлявах, вслушвах се в себе си и накрая сякаш прозрях.

С мен се е случило великото чудо, за което мечтае всеки човек — постигнах сатори, или както древните гърци са наричали това блажено състояние — катарзис. Наставникът толкова пъти ми е казвал, че ако сатори дойде, то идва само, без да го подканяш и предвиждаш! Човек може да е праведник и мъдрец, часове наред да седи в поза дзадзен, да прочете планини от свещени текстове, но пак да умре без просветление, а при някой безделник, който глупаво и безсмислено се скита в живота, то да му се яви в цялото си величествено сияние и отведнъж да промени ненужното му съществувание! И аз съм тъкмо такъв безделник. Имах късмет. На 27 години се родих отново.

Озарението и пречистването ме споходиха не в момент на духовна и физическа концентрация, а в мига, когато бях смазан, жалък и нищожен, когато от мен като от спукан балон бе останала само обвивката. Но глупавото желязо, инструментът на моето преобразяване, издрънча и изведнъж с неописуема острота усетих, че аз не съм аз… Не, не така. Че аз не съм само аз, а безброй други животи. Че не съм някой си там Гинтаро Аоно, третият син на старши съветника на негова светлост княз Симадзу, а дребна, но не и по-малко ценна частица от Единното цяло. Аз съм във всичко съществуващо и всичко съществуващо е в мен. Колко пъти съм чувал тези думи, а ги разбрах, не, почувствах ги чак на 15-ия ден от 4-тия месец на 11-ата година от Мейджи 49 49 Мейджи исин (обновление, реставрация) — период на управлението на японския император Мицухито от 1867 до 1912 г., свързан с буржоазна реформи, преобразования и възстановяване на управлението след властта на шогуните. — Б.ред. в град Бомбай, на борда на един огромен европейски параход. Наистина незнайна е волята на Всевишния.