Борис Акунин - Левиатан

Ах, да! Забравих да пиша за най-важното събитие в живота на кораба! Все пак светулката се заслепява от малкото си сияние, което й пречи да вижда нещата наоколо в истинската им пропорция.

А всъщност, преди да отплаваме от Бомбай, се случи истинска трагедия, в сравнение с която моите преживявания изглеждат незначителни.

В осем и половина сутринта, когато параходът вече вдигаше котва и се готвеше да напусне пристанището, от брега донесоха телеграма за капитан Клиф. Бях застанал на палубата и гледах Бомбай — града, изиграл толкова важна роля в моята съдба. Исках гледката да се запечата в сърцето ми завинаги. Ето защо станах свидетел на случилото се.

Капитанът прочете депешата и лицето му изведнъж смайващо се промени. Никога досега не бях виждал нищо подобно! Все едно актьор от театър, но си свали маската на Страшния воин и си сложи маската на Безумната скръб. Обветреното грубо лице на морския вълк притрепери. Капитанът нададе нещо като вопъл и започна да снове по палубата. „Oh God! — дрезгаво извика той. — My poor girl!“ 50 50 О, боже! Клетото ми момиче! (англ.) — Б.пр. И скочи от мостика долу — както разбрах по-късно, към каютата си.

Приготовленията за отплаването бяха спрени. Закуската започна както обикновено, но лейтенант Рение се бавеше. Всички обсъждаха странното поведение на капитана и се чудеха какво ли е пишело в телеграмата. Първият помощник се отби в салона към края на закуската. Рение-сан изглеждаше покрусен. Единствената дъщеря на Клиф-сан (вече писах, че той душа дава за нея) била много обгорена по време на пожар в нейния пансион. Лекарите се опасявали, че няма да оживее. Лейтенантът каза, че мистър Клиф не е на себе си. Решил незабавно да напусне „Левиатан“ и още с първия кораб да се върне в Англия. Трябвало да бъде при дъщеричката си. Лейтенантът все повтаряше: „Какво ще стане сега? Какъв злополучен рейс!“ Ние го утешавахме колкото можехме.

Да си призная, отнесох се към решението на капитана с неодобрение. Разбирам мъката му, но човек, на когото е поверена някаква работа, няма право да се влияе от личните си чувства. Особено ако е капитан и управлява кораб. Какво ще стане с обществото, ако императорът или президентът, или министър-председателят поставят личните си интереси над дълга? Ща настъпи хаос, а смисълът и задължението на властта е да се бори с хаоса и да поддържа хармония.

Пак излязох на палубата, за да видя как мистър Клиф напуска поверения му кораб. И Всевишният ми преподаде нов урок — урока на състраданието.

Капитанът се бе прегърбил и вървеше не, ами подтичваше по трапа. Носеше пътна чанта, а морякът след него — един-единствен куфар. На кея капитанът се спря, обърна се с лице към „Левиатан“ и аз видях, че широкото му лице е мокро от сълзи. В следващата секунда той се олюля и падна ничком.

Втурнах се към него. От накъсаното дишане и конвулсиите на крайниците разбрах, че е получил тежък хеморагичен инсулт. Дошлият веднага след мен доктор Труфо потвърди диагнозата ми.

Да, често се случва човешкият мозък да не понесе противоречието между гласа на сърцето и зова на дълга. Виновен съм пред капитан Клиф.

Откараха го в болницата, а „Левиатан“ дълго остана на кея. Посърналият от страшната случка Рение отиде до телеграфа да говори с лондонското параходство. Върна се чак по мръкнало. Новините бяха следните: Клиф-сан още не е дошъл в съзнание, корабът временно се поема от Рение-сан, а в Калкута на борда ще се качи друг капитан.

Отплавахме от Бомбай с десет часа закъснение.

През всичките тези дни аз сякаш не ходя, а летя. Радва ме и сиянието на слънцето, и гледката на индийския бряг, и спокойният безгрижен живот на големия кораб. Дори салон „Уиндзор“, в който преди ходех с натежало сърце, като на изтезание, сега ми стана почти свиден. Съседите по маса се държат с мен съвсем различно — без враждебна погнуса и подозрителност. Всички са много мили и любезни и аз също се държа с тях по-различно от преди. Дори Клебер-сан, която бях готов да удуша със собствените си ръце (горката!) вече не ми се струва омразна. Просто млада жена, която се готви за първи път да стане майка и изцяло е завладяна от наивния егоизъм на новото си състояние. Като разбра, че съм лекар, започна непрекъснато да ми задава медицински въпроси и да се оплаква от леки неразположения. Преди нейна жертва беше само доктор Труфо, а сега сме ангажирани и двамата. Най-интересното е, че това изобщо не ми дотяга. Напротив, моят статут е вече много по-висок, отколкото когато ме мислеха за офицер. Невероятно!