Борис Акунин - Левиатан

— Не, не е нищо особено. Навсякъде я описват като жена със съвсем посредствена външност, без особени белези — Гош нагло и настойчиво изгледа Клариса. — С лекота сменя цвета на косата си, поведението, акцента, стила на обличане. Но явно, че в тази жена има нещо особено. Поради естеството на работата си аз съм виждал какво ли не. Най-фаталните жени рядко биват хубавици. Ако я види човек на снимка, и погледа си няма да спре, но ако я срещне, по кожата му сякаш полазват искри. Защото мъжът не залита по прав нос и дълги мигли, той усеща жената по мириса.

— Уф, господин комисар — засрами го Клариса. — Вие сте сред дами.

— Аз съм сред заподозрени — най-спокойно парира Гош. — И вие сте една от тях. Откъде да знам дали до тази маса не седи и мадмоазел Санфон?

Той направо впи поглед в лицето й. Всичко това все повече заприличваше на кошмарен сън. Стана й трудно да диша.

— Ако п-правилно съм пресметнал, въпросната личност сега трябва на е двайсет и девет години, нали?

Спокойният, дори леко вял глас на Фандорин помогна на Клариса да се съвземе. Тя се сепна и забравила женската си суетност, възкликна:

— Я не ме гледайте така, господин детективе! Вие ми правите явно незаслужен комплимент. А съм по-възрастна от вашата авантюристка с почти десет години! Пък и останалите дами едва ли са подходящи за ролята на мадмоазел Санфон. Госпожа Клебер е твърде млада, а госпожа Труфо, както знаете, не говори френски!

— За мошеничка като Мари Санфон да си притури или махне десетина години е нищо — бавно отвърна Гош, все тъй вторачен в Клариса. — Особено ако изкушението е тъй голямо, а провалът намирисва на гилотина. Наистина ли не сте били в Париж, мадмоазел Стамп? Някъде в близост до улица „Грьонел“?

Клариса пребледня като смъртник.

— Е, тук вече съм принуден да се намеся като представител на параходство „Джаспър-Арто партнършип“ — с раздразнение го прекъсна Рение. — Дами и господа, уверявам ви, че пройдохи с международна репутация нямаха достъп до нашето плаване. Компанията гарантира, че с „Левиатан“ не пътуват нито бивши затворници, нито жени с леко поведение, а още по-малко известни на полицията авантюристки. Сигурно сами се досещате, че първото плаване е особено отговорно. Нямаме нужда от скандали. Двамата с капитан Клиф лично проверихме и препроверихме списъка с пасажерите и в случаите на нужда направихме проверки. Включително и чрез френската полиция, господин комисар. И аз, и капитанът сме готови да гарантираме за всеки от присъстващите. Не ви пречим да изпълнявате професионалния си дълг, мосю Гош, но излишно си губите времето. И парите на френските данъкоплатци.

— Добре, добре — изгъгна Гош. — Ще видим.

След което за всеобщо облекчение мисис Труфо подхвана темата за времето.

10 април 1878 г., 22 часа и 31 минути, в Арабско море, 17°6’28" сев. шир., 59°48’14" изт. дълж.

Моя скъпа и пламенно обичана Емили,

Този адски ковчег е обладан от зли сили. Усещам го с цялата си измъчена душа. Макар да не се знае дали престъпник като мен може да има душа. Написах го и се замислих. Помня, че извърших престъпление, страшно престъпление, за което няма и не може да има прошка, но странно нещо, абсолютно съм забравил в какво всъщност се изразява. И никак не ми се иска да си го спомням.

Нощем, насън, го знам много добре — инак как да си обясня ужасното състояние, в което се събуждам всяка сутрин? Кога най-после ще свърши нашата раздяла? Имам чувството, че още малко, и ще полудея. Би било толкова нелепо.

Дните се точат мъчително бавно. Седя в каютата и гледам минутната стрелка на хронометъра. Тя не помръдва. Отвън на палубата някой каза: „Днес е десети април“, и аз не можах да схвана какъв е този април и защо да е непременно десети. Отварям кутията и виждам, че вчерашното ми писмо до Вас е от дата 9 април, а завчерашното — от 8-и. Значи всичко е точно. Април е. Десети.

От няколко дни не свалям очи от професор Суитчайлд (ако той наистина е професор). При нас в „Ундзор“ той е много популярен. Голям сладкодумец е и се перчи с познанията си по история на Изтока. Всеки ден разправя все нови и нови приказки за съкровища, една от друга по-невероятни. Самият той е с неприятни свински очички. Нито за миг не се спират. И от време на време в тях проблясват безумни искри. Да можехте да чуете с какъв сладострастен глас говори за скъпоценните камъни. Със сигурност е побъркан на тема брилянти и изумруди.

Днес по време на закуската доктор Труфо изведнъж стана, плесна силно с ръце и тържествено заяви, че мисис Труфо имала рожден ден. Всички взеха да ахкат, да охкат и да честитят на рожденичката, а докторът публично връчи на жалката си съпруга подарък — рядко безвкусни топазени обици. Колко вулгарно — да прави театро от връчването на подарък на собствената си жена! Мисис Труфо обаче май беше на друго мнение. Тя невероятно се оживи и изглеждаше изключително щастлива, а скучната й физиономия доби цвят на стърган морков. Лейтенантът каза: „О, мадам, ако знаехме за радостното събитие предварително, непременно щяхме да ви приготвим някоя изненада. Сърдете се на собствената си скромност.“ Тъпата рожденичка пламна още повече и продума плахо: „Наистина ли бихте искали да ме зарадвате?“ В отговор последва всеобщо лениво-добродушно мучене. „Тогава — казва тя, — хайде да поиграем на любимата ми игра лото. Вкъщи в неделни дни или на църковни празници винаги вадехме картончетата и торбата с пулчетата. О, толкова е забавно! Господа, ще ми доставите огромно удоволствие!“ За първи път чух мисис Труфо да изрича толкова много думи наведнъж. Отначало ми се стори, че се гаври с нас, но докторшата го каза съвсем сериозно. Нямаше накъде. Измъкна се само Рение, който уж трябвало да застъпва на вахта. Невъзпитаният комисар също направи опит да се позове на някакви неотложни работи, но всички го изгледаха с такъв упрек, че той изсумтя и остана.